Британия под натиска от Наполеон и САЩ след войната между Севера и Юга също прибягват до исторически компромис

Както много от държавническите традиции - и постигането на национален компромис води началото си от Великобритания. И то въпреки факта, че отдавна британската избирателна система с приоритетното си гласуване увеличава вероятността една партия да спечели мнозинство в парламента. Още в края на XVIII век, след формирането на политически партии в камарите на лордовете и общините, първото правителство на националното единство идва в отговор на Наполеоновите войни. Уилям Пит-младши предлага да замени правителството на министър-председателя Хенри Адингтън с кабинет, който освен него да включва и

другите основни

парламентарни лидери

- Чарлз Джеймс Фокс и лорд Уилям Гренвил. Това се оказва невъзможно поради непримиримите политически различия между фракциите и крал Джордж III отказва да назначи правителство.

След смъртта на Пит-младши през 1806 г. кралят най-накрая се съгласява и позволява на Гренвил и Фокс да сформират ново “Правителство на всички таланти”. То се ползва с широка подкрепа, както на консервативните в социално отношение тори, така и сред мнозина от вигите. Въпреки това кабинетът е разочарован в опитите си да сключи мир с Първата френска империя. Но преди да се разпадне, той има и един забележителен успех – през 1807 г. приема закон, с който се забранява търговията с роби в Британската империя.

Световните войни и дългото възстановяване от Голямата депресия отново дават повод за създаване на

множество национални

правителства в Лондон,

благодарение на които Кралството преминава през трудните моменти. А през 2019 г. идеята за правителство на националното единство беше предложена от политици, за да може премиерът Борис Джонсън да сложи край на Брекзит без сделка.

Добър опит по отношение на постигането на важни политически компромиси още от създаването си имат и Съединените щати. С надеждата да преодолее партизанската политика по време на Гражданската война в Америка и да привлече гласовете на

“най-войнстващите

демократи”,

републиканецът Ейбрахам Линкълн се кандидатира за втория си мандат от новосъздадената Партия на националния съюз заедно с демократа Андрю Джонсън като негов вицепрезидент. Партията на националния съюз позволява на членовете си да запазят връзки с други политически партии.

След войната между Севера и Юга никога не е имало правителство на “националното единство” в Съединените щати в традиционния смисъл. Има обаче няколко случая, по време на национални бедствия или войни, когато двете партии за кратко

се сплотяват

около президента

Такива примери включват атаката срещу Пърл Харбър, убийството на Джон Ф. Кенеди и атаките от 11 септември, всички от които имат не само голям международен ефект, но и предшестват огромен скок в рейтинга на одобрение на действащия президент.

Има и други примери от историята, когато отделни страни са преодолявали кризисни моменти благодарение на компромис от страна на политическите противници.

Такъв е случаят с Канада, когато по време на Първата световна война консервативното правителство на сър Робърт Бордън кани либералната опозиция да се присъедини към правителството като средство за справяне с кризата с наборната повинност от 1917 г. Първоначално либералите, водени от сър Уилфрид Лорие, отказват, но въпреки това Бордън успява да убеди много от тях самостоятелно да се присъединят към така нареченото “Правителство на Съюза”, което

побеждава либералите

на Лорие на изборите

през есента на 1917 г.

Нещо повече - някои държави направо са се пристрастили към подобна форма на управление в неблагоприятни моменти. Така например Израел в кратката си, но много трудна съвременна история има няколко правителства на националното единство, в които големи конкурентни партии формират общо управление. Такива коалиции са образувани в дни на големи изпитания като Шестдневната война през 1967 г., в края на 80-те години, както и по време на пандемията от COVID-19 през 2020 г. За да се стигне до 36-ото правителство, сформирано през 2021 г., което често е описвано като

най-разнообразното

правителство

в историята на Израел, състоящо се от дясна, центристка, лява и дори една арабска ислямистка политическа партия.

Но има и много по-близки аналогии. Още от 1926 г. съседна Гърция се е „специализирала“ в този начин на управление. Там дори си има специален термин за този вид кабинети - икуменически, и още оттогава

подобни исторически

компромиси

са постигани цели пет пъти: 1926 г. при Александрос Заимис, 1944 г. при Георгиос Папандреу, 1974 г. под ръководството на Константинос Караманлис, 1989 г. с премиер Ксенофонт Золотас и 2011 г. начело с Лукас Пападемос.

Истински рекордьор в тази област са други европейски южняци - италианците. И това изобщо не е за учудване, тъй като за период от 76 години там е имало общо 68 правителства, а от тях поне 8 са постигнати с огромен компромис в името на националните интереси. И почти всички от тях

водят до

добри резултати

Това се отнася с особена сила за първите кабинети след Втората световна война на Алчери де Гаспери, които са подкрепени както от проамериканските християндемократи, така и от просъветските Италианска комунистическа и Италианска социалистическа партия. При Де Гаспери тези недостатъци все още не личат и Италия осъществява малко „икономическо чудо“ в промишлеността и става съосновател на НАТО и Европейското споразумение за въглищата и стоманата, което предхожда ЕС.

След него общопризнат като правителство на националното единство е третият кабинет на Джулио Андреоти. По време на кризата в еврозоната двете основни партии “Народът на свободата” и Демократическата партия, заедно с други второстепенни политически сили подкрепиха кабинета Монти и в крайна сметка, след общите избори през 2013 г., формираха голяма коалиция.

Кабинетът на Марио Драги, сформиран по време на пандемията от COVID-19 и произтичащата от това икономическа криза, също е описан като правителство на националното единство. Състои се от

смесица от независими

експерти,

както и политици от повечето политически партии в Италия: Движението “Пет звезди”, Демократическата партия, Лигата, Forza Italia, Italia Viva и „Свободни и равни“.

Унгария също има цели пет трудни периода, в които прибягва до консенсусна форма на управление. Поне на хартия за такова се води и Правителството на националното единство на Ференц Салаши от заключителната фаза на Втората световна война, когато страната попада под германска окупация. Съставеното по време на Унгарската революция от 1956 г. , познато като трети кабинет на Имре Наги, също носи белезите на единство в името на националните интереси и само нахлуването на съветските танкове осуетява огромния му потенциал.

Благодарение на обединението на политически противници понякога се решават и

най-големите противоречия, какъвто е случаят с края на режима на апартейд в Южна Африка. Временната конституция, договорена по време на многопартийните преговори за прекратяване на политиката на расова дискриминация, започнали през 1990 г., позволява на всички партии, които са получили повече от 10% от гласовете, да участват в правителство на националното единство. Така новият кабинет, който е избран на общите избори през 1994 г.,

има членове от много

политически партии

Това правителство на националното единство, въпреки че е доминирано от Африканския национален конгрес и оттеглянето през 1996 г. на Националната партия - втората по големина политическа сила, заради липсата на споделено вземане на решения, продължава да управлява чак до общите избори през 1999 г.

Но има и страни, които направо са обречени да имат подобни компромисни кабинети, ако искат въобще да продължат своето съществуване. Това се отнася с пълна сила за Ливан, който е мултирелигиозна държава и консенсусна демокрация. За разлика от други страни, никоя група в Ливан

не може да

управлява сама,

което прави наличието на правителство на националното единство почти задължително.

Понякога катастрофални природни бедствия също могат да мотивират политически противници към обединение. След опустошителното земетресение с магнитуд 7,8 в Непал през април 2015 г., оставило над 9000 жертви, големите политически партии решават да сформират правителство на националното единство, за да се справят с кризата и да изготвят конституция. Основните политически партии и обединените политически фронтове се споразумяват да разрешат спорните въпроси в процеса на изготвяне на конституцията до 3 юни и да формират правителство на националното единство, което до голяма степен успява

да разпределя

хуманитарната помощ

за бедстващото 30-милионно население на азиатската страна.

За съжаление, по една или друга причина световният политически опит показва, че резултатът не винаги оправдава очакванията. Така след оспорваните президентски избори през 2014 г. в Афганистан беше сформирано правителство на националното единство между двамата кандидати на балотажа - с Ашраф Гани като президент на Афганистан и Абдула Абдула в новия офис на главен изпълнителен директор на страната. Това споразумение за споделяне на властта се разпада при президентските избори през 2019 г. , след които Гани премахва длъжността главен изпълнителен директор, докато Абдула отново отказа да признае президентството на Гани и поиска сформирането на ново правителство в Северен Афганистан. Накрая и двамата политици изгубиха властта, след като талибаните спечелиха войната и си върнаха страната.

Но засега най-лошият пример остава Руанда. През 1990 г. Патриотичният фронт на Руанда (RPF), бунтовническа група, съставена от бежанци тутси, нахлува в северната част на страната от базата си в Уганда, с което започва гражданска война.

Нито една от страните не успява

да получи решаващо

предимство

в племенния конфликт, но до 1992 г. това отслабва авторитета на президента от племето хуту Жувенал Хабиаримана. Масовите демонстрации го принудиха да влезе в коалиция с вътрешната опозиция и в крайна сметка да подпише Споразуменията от Аруша от 1993 г. с RPF. Прекратяването на огъня приключва на 6 април 1994 г., когато самолетът на Хабиаримана е свален близо до летище Кигали и той загива в него. Свалянето на самолета става катализатор за геноцида в Руанда, който започва в рамките на няколко часа. В продължение на приблизително 100 дни между 500 000 и 1 000 000 тутси и политически умерени хуту са убити при добре планирани атаки

по заповед на

временното правителство

След ужасяващия геноцид през 1994 г. Патриотичният фронт, който управлява африканската страна, има претенциите, че е създал правителство на националния консенсус. В приетата конституция са забранени партии на етническа и религиозна основа. Въпреки това под предлог, че се води борба срещу проявите на национализъм, и като се използват тактики, характеризирани като авторитарни според правозащитни организации, изборите се манипулират по различни начини, включително забрана на опозиционни партии, арестуване или убийство на критици и изборни измами.