Единственият им аналог е кабинетът “Димитър Попов” от началото на прехода

"Всяко царство, разделено против себе си, запустява, и дом, разделен против себе си, пропада.” Това библейско проклятие се стовари върху гърба на българите в последните години. Наред с всемирни бедствия като пандемията и войната в Украйна, инфлация и драстично повишаване на цените, сме изправени пред загуба на огромни средства от еврофондовете, липса на нормален бюджет и наложителни реформи в жизненоважни сфери като правосъдие и здравеопазване. След поредни избори, в които значителната част от гласовете се печелят от непримирими противници, цялата отговорност за тези беди се разпилява в

безвремието

на служебна власт

с ограничени правомощия и отговорност. И накрая се оказва, че няма голямо значение кой прав, кой крив, щом като всички губим.

Затова и трудното решение, с което се създаде кабинетът “Денков – Габриел”, беше посрещнато с доста надежди от голяма част от уморените избиратели.

В такава ситуация обикновено се приема, че правителството на единството, постигнато с голям компромис, е успешна формула за политическа стабилност, насочена към икономически просперитет и запазване на благосъстоянието на хората.

Що се отнася до уникалния модел с ротация на премиерите, за броени дни се разминахме с шанса да го видим как работи в Румъния. Там на 26 май премиерът Николае Чука заяви, че

ще отложи вече

договорената ротация,

като няма да бърза да отстъпва длъжността на Марсел Чолаку, заради започналата стачка на учителите в северната ни съседка. Ротацията беше уговорена още преди година и половина между либерали и социалдемократи, за да може да функционира редовен кабинет.

У нас в миналото също няма аналогична традиция в това отношение. Почти веднага след Освобождението, за България са характерни твърде емоционални партийни вражди, които поляризират обществото.

И дори в дни на тежки изпитания, каквито безспорно са войните за национално обединение в началото на ХХ век, вместо сближаване на позициите, за да се преодолеят трудностите,

се наблюдава по-скоро

обратният процес

За това свидетелстват и стиховете на народния поет Иван Вазов, който в стихотворението си “Грозен вик”, отчаян от политическите ни нрави, пише:

“Не никнат на земята ни злощастна

цветя на братство, милост, дух човешки:

омраза е стихията ужасна,

в която дишаме и мрем слепешки.”

Скоро след това навлизането на тоталитарните идеологии добавя още по-гротескно съдържание на думите му.

Всъщност прецеденти в тази насока се появяват едва с

възстановяването на

демокрацията у нас

след 1989 г. Ненапразно някои вече нарекоха договорения между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ кабинет “Димитър Попов 2”. По този начин се визира необходимостта от съвместно управление, която възниква още в първите години на прехода. На 30 ноември 1990 г. премиерът Андрей Луканов, начело на кабинет на БСП, е принуден да подаде оставка заради протестите, купонната система, празните магазини, режима на тока, които остават в историята с името “Лукановата зима”.

Тогава БСП отчаяно се опитва да сподели отговорността за тежките антикризисни мерки, които се налагат в страната, с опозицията от СДС.

Първоначално “сините”

се дърпат,

но в крайна сметка заради трудностите в икономиката склоняват. Така зад коалицията има огромно мнозинство от над 350 от общо 400 народни представители във Великото народно събрание. И този кабинет е съставен по формула, отговаряща на парламентарната тежест на коалиралите се партии.

И наистина на 22 декември 1990 г. кабинетът начело с безпартийния съдия Димитър Попов е гласуван. Той влиза в историята с наименованието „правителство на националното съгласие“ и е съставен от експерти, предложени от двете главни противостоящи политически сили. От 19-те му членове от БСП са 7, от СДС - 3, от БЗНС - 2, а 7 са безпартийни.

Председателят на Министерския съвет Димитър Попов има трима вицепремиери - по един за всяка партия, участваща в коалицията - Александър Томов е вицепремиерът на БСП, Димитър Луджев на СДС, а Виктор Вълков, лидерът на БЗНС „Александър Стамболийски“, е третият. ДПС, която тогава всъщност е била трета по резултат политическа сила, не участва в кабинета, но го подкрепя.

В коалиционното правителство за пръв път влизат представители на опозицията - Иван Костов е избран за финансов министър, а Иван Пушкаров поема икономиката.

Приликите между тогавашната ситуация и сегашната са доста. Отново първите две политически сили са яростни противници, но политическа и икономическа криза ги принуждава да седнат на една маса да преговарят. Тогава са се разбрали и заради писането на новата Конституция, сега също говорят за конституционно

мнозинство за промени

в основния закон

И тогава тръгват към съгласието най-напред от изготвянето на общ списък от спешни закони за приемане. През декември 1990 г. разговорите също са забавени и спънати, когато се стига до имената на министрите, но все пак ги договарят.

Но има и съществени разлики. Тогава има и ясно договорен квотен принцип, и подписано коалиционно споразумение, докато сега вторите не искат не само квоти, а изобщо коалиция с първите. Навремето лидерите на парламентарните партии се договорят кабинетът “Попов” да управлява половин година.

Той има две основни задачи - да започне монетарната част на икономическата реформа, като “развърже” цените на стоките, и да подготви местните и парламентарните избори.

Първата си задача правителството стартира на 1 февруари 1991 г. Много от държавно регулираните цени са освободени и рязко се повишават. Възниква и спекула и по този повод се ражда прословутата фраза на премиера Попов

“За бога, братя,

не купувайте!”

По-късно уточнява, че всъщност е казал: “За бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, но е много скъпо, защото след 30 - 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте похарчили парите си и няма да можете да купите най-необходимото ви”.

От сегашна гледна точка оценката за кабинета на Попов, който просъществува в продължение на 10 месеца, са нееднозначни, но в крайна сметка по-скоро положителни. От една страна, именно това правителство поставя началото на икономическите реформи в страната.

Наистина след либерализацията на цените само за броени дни в пустите магазини се появяват редица стоки от първа необходимост, които всеки може да си купи, без да се реди на опашки, но на стряскащи цени. При това цените на някои колбаси достигат почти размера на средната месечна заплата.

Появяват се и западни стоки, които до този момент могат да се купят само във валутните магазини “Кореком”. Всъщност именно правителството на Попов е това, което

отменя валутната

търговия и

закрива “Кореком”

през пролетта на 1991 г. А за да може да се преодолее шокът от рязкото поскъпване, правителството предприема индексация на доходите. В същото време във Великото народно събрание текат епични сблъсъци между социалисти и демократи по повод приемането на новата конституция. Най-после, на 12 юли 1991 г., въпреки протест на 39 народни представители основният закон е гласуван.

В същото време правителството така и не стига докрай с обещаните и очаквани промени. У нас, за разлика от други бивши социалистически страни като Полша, Чехословакия и Унгария, така и не стартира по-важната част от икономическата реформа – структурната, изразяваща се в смяната на собствеността чрез приватизация.

Тя ще

закъснее

с цели

6 години,

което ще доведе до допълнителни страдания за българите – обедняване, включително и чрез загуба на спестявания, вложени в т. нар. пирамиди и фалирали банки, закриване на цели производствени предприятия, след като са били източени.

Краят на управлението на Попов идва с изборите през октомври 1991 г., когато освен парламент българите избират и местни органи на властта. Провели се в условията на яростна поляризация, те са спечелени с минимална преднина от СДС. В новия парламент освен тях влизат още БСП и ДПС, като последните

се превръщат

във важни

балансьори

Следващите кабинети в най-новата ни история, които имат претенцията да са “консенсусни” и “експертни” – тези на Любен Беров и Пламен Орешарски, имат още по-скромни резултати, не решават основните проблеми на страната и се сриват след драматични протести и недоволство.

Въпреки това надеждата, че изпълнението на националния девиз “Съединението прави силата”, който е записан в конституцията, както и на фасадата на Народното събрание, ще ни измъкне от кризите, може би има бъдеще.