Триумфът на Георги Господинов и неговата преводачка Анджела Родел с наградата “Букър” за романа “Времеубежище” ни изпълни с гордост и дойде като по поръчка точно за най-българския празник - 24 май.

Наред с възторга от безспорното постижение се появиха и някои критични коментари, които не можаха да помрачат успеха, а по-скоро свидетелстват за негативни черти в националния ни характер. Стигна се дори дотам да се подлага на съмнение самият приз, който според недоброжелатели не бил “истинският” “Букър”. Други се заровиха в миналото и

се опитаха да

омаловажат конкурса,

като припомниха някогашни скандали. Но и в това явно не сме уникални, защото навремето дори “Ню Йорк Таймс” пише статия за “мрачната тайна” в произхода на литературното състезание.

Всъщност престижното международно отличие за художествена литература, което се присъжда ежегодно на автора и преводача на най-добрия и отговарящ на условията, според журито, роман или сборник с разкази, наистина има богата и интересна история. В същото време в нея няма нищо особено, което да помрачи славата й – напротив, отличието е доказало през годините си огромната полза за световната култура.

През 1969 г. първият “Букър” е присъден на П. Х. Нюби за романа му “Нещо, за което да отговаряш”. Оттогава досега 35 мъже и 18 жени са печелили прочутия литературен конкурс. Замисълът е бил той да заеме централно място в културата на англоезичния свят, по подобие на наградите “Гонкур” за франкофоните, и според тогавашните планове тя е трябвало да се присъжда само на автори от Британската общност. Идеята е на издателите Том Машлер и Греъм С. Грийн. За нея те намират подкрепа от конгломерата Booker McConnell, който отскоро се бил ориентирал към книгоиздаването. Тридесет години по-късно тогавашният председател на корпорацията, която раздава известните премии, сър Майкъл Харис Кейн, ще напише, че “наградата “Букър”

може да проследи

своя произход,

чрез странностите на историята и човешкото въображение, до Джеймс Бонд и постигането на политическа свобода в Гвиана”. Корпоративният шеф и съименник на бележития британски актьор се отличавал със своята любов към книгите и на практика е бил истинската движеща сила зад наградите.

Неговата бизнес кариера, след престой в британското посолство във Вашингтон, започва в Гвиана. От 1955 до 1958 г. той оглавява търговските интереси на фирмата в Тринидад, Малави и Гвиана. А наградата е основана през 1968 г., когато сър Майкъл е изпълнителен директор и член на борда на Booker PLC, международна група от компании, занимаващи се с дистрибуция на храни и агробизнес. Като главен изпълнителен директор на компанията от 1975 до 1979 г., в продължение на 23 години е и председател на комитета за управление на наградата. На пръв поглед това е приятна работа, която носи удовлетворение, но всъщност понякога съвсем не е била такава. Причината е в склонността на отличените да се държат странно.

Така веднъж ексцентричната писателка и актриса Берил Бейнбридж прекарва цялата церемония легнала на пода, защото казва, че там й е най-удобно. Филип Ларкин, член на журито през 1977 г., заплашва, че ще се хвърли от прозореца, ако “Да устоиш” на Пол Скот не получи наградата. За щастие тя печели. По-късно един водещ си позволява антисемитски шеги, а роденият в Ирландия писател Джеймз Фарел използва случая, за да осъди корпоративните служители на “дебелите котараци” и да атакува направо кралското семейство.

Но може би най-голямото изпитание за Кейн е било, когато известният романист, поет и художник Джон Бергер, победителят от 1972 г., използва речта си в “Кафе Роял”, за да осъди “колониалното минало на “Букър”. Известен марксист и поддръжник на Комунистическата партия на Великобритания, писателят, който е и литературен критик, си позволява да “изобличава” шефовете на компанията като собственици на захарни плантации в Западна Индия”.

Заради това награденият автор дори заплашва да даде паричната си награда на “Черните пантери” - прочутото американско движение за защита на правата на черните. Проблемът е, че през 60-те и 70-те години на ХХ век привържениците на тази афроамериканска партия се отличават със своите радикални комунистически и маоистки възгледи и екстремистки действия.

Тази показна акция обаче е

в най-добрия случай

доста пресилена

Най-малкото, защото робството е премахнато в Британска Гвиана преди основаването на “Букър”.

Но все пак каква е истината?

Няма спор, че историята на “Букър” е неразривно свързана с империалистическото минало на Европа.

Когато през 1815 г. Виенският конгрес разделя североизточното крайбрежие на Южна Америка между Великобритания, Холандия и Франция, предприемчиви търговци от тези страни започват бързо да експлоатират природните ресурси на региона. Братята Букър - Джозиас, Джордж и Ричард, също са сред тях. Джозиас е първият, който предприема пътуването в чужбина. Той пристига в британската колония Демерара (по-късно Британска Гвиана) през 1815 г. и получава работа като управител на памукова плантация. През следващите две десетилетия Джозиас и братята му основават няколко търговски къщи в Ливърпул в очакване на процъфтяваща търговия със захар и ром.

Те завършват подготвителните си дейности със създаването през 1834 г. на Booker Brothers & Co. в Британска Гвиана и придобиването на първия им транспортен кораб през следващата година. След като Ричард Букър умира през 1838 г., Джозиас и Джордж се консолидират, закупувайки захарни плантации в цяла Британска Гвиана. По това време те вече са създали корабната си линия за доставки на колониални стоки.

А като част от сделката, сключена с британското правителство след закона за премахването на робството, бившите им собственици задържат поробените като неплатени “чираци” до 1838 г. И ако има някаква връзка с този мрачен период от историята, то тя е, че с премахването на робството, което влиза в сила през 1834 г., братята Букър

получават компенсация

от държавата

за 52 освободени роби, които явно са заварени и са работили на първите им памучни плантации. За това свидетелства базата данни “Наследството на притежанието на роби” в “Юнивърсити Колидж” в Лондон, където срещу името им е записана общата сума от 2884 лири, които се равняват на 378 000 сегашни.

Но връзката през годините се губи, тъй като както често се случва в семейните фирми, промените в поколенията ускоряват драматичната трансформация на Booker Brothers. През 1854 г. Джозиас Букър II (най-големият син на Джозиас I) и Джон Макконъл (който е работил като чиновник за “Букър” от 1846 г.)

създават отделно

ново партньорство,

наречено Demerara Company. След смъртта на Джозиас I и Джордж, съответно през 1865 и 1866 г., Джозиас II и Джон Макконъл поемат контрола върху всички имоти на “Букър”, включително захарните плантации и търговските компании във Великобритания и Южна Америка. В началото на 1880-те Джон Макконъл наследява контрола върху владението на трите бизнеса през 1890 г. и ги слива през 1900 г. като Booker Brothers, McConnell & Co. Ltd. Операциите в Гвиана по това време са се разширили и вече включват продажби на храни и различни стоки на дребно и едро. Според данни от 1987 г., публикувани в The Global Marketplace на Милтън Московиц, новото поколение “са главните собственици на магазини в колонията и

изграждат страхотна

търговия

в края на XIX век. А тяхната “Ливърпулска линия”, създадена през 1887 г., се превръща в една от най-добрите връзки за корабоплаване между Южна Америка и Европа”.

Постепенно дистрибуцията на стоки се диверсифицира и фирмата се освобождава от по-голямата част от търговския си флот. Наред с други интереси, тя управлява и захарната индустрия в латиноамериканската колония. В своя пик компанията контролира 75% от захарната промишленост в Британска Гвиана и е толкова могъща, че често на шега страната е наричана “Гвиана на Букър”. Независимо от обвиненията, че през XIX и XX век предприятието е използвало т.нар. система на наем, която експлоатира работниците, не бива да се забравя, че дружеството има голяма заслуга в издигането на местната икономика до 1966 г., когато страната получава независимост. Показателен в това отношение е фактът, че когато през 1970 г. новото комунистическо правителство национализира компанията, по ирония на съдбата само след шест месеца е принудено да извика “Букър” обратно, за да пусне на пазара захарта. Нещо повече – в началото на 90-те държавата е принудена да направи дори съвместно предприятие с компанията в опит да възстанови икономиката си.

Но още в началото на 50-те години политическите вълнения в Гвиана подтикват Джон “Джок” Кембъл, председател на Booker от 1952 до 1967 г., да се ориентира към друг бизнес.

Неговата фабианска социална политика трансформира компанията драстично в добронамерена сила, осигуряваща големи ползи за работниците в захарната промишленост.

Една от най-необичайните предприети стъпки през тази епоха е подразделение, наречено от компанията “Автори”. Тази изключително необичайна странична дейност се развива след откриването на вратичка в британския данъчен кодекс, която позволява на конгломерата да закупува част от авторските права на писатели, да им плаща тлъста такса и след това

да събира печалбите от

продажбите на книгите им

А сред тях са такива имена като създателите на бестселъри Агата Кристи, Джорджет Хейър и Харолд Пинтър, които нямат нужда от представяне.

Новосъздаденото предприятие скоро ражда още една знаменитост - създателя на Джеймс Бонд Иън Флеминг. Кембъл купува за 100 000 лири 51% дял от печалбите от световни хонорари за книгите на известния автор на шпионски романи. Именно той, според годишния доклад на “Букър” от 1994 г., по време на игра на голф предложил на Кембъл

компанията му да насочи

част от милионите,

които печели на гърба на писателите, да се връщат обратно в литературната общност. Що се отнася до Кейн - връзката му с Гвиана и нейната захарна индустрия продължава през цялата му бизнес кариера. През 1976 г. той ръководи преговорите на компанията, която държи една четвърт от брутния вътрешен продукт на младата държава с нейните захарни плантации. Като ненаситен читател, сър Майкъл не се интересува от създаването на бестселъри и не обръща внимание на критиките, че “Букър” понякога отива при неизвестни писатели. Вярата на Кейн скоро е напълно оправдана.

През 1980 г. наградите най-после излизат на първа страница в новините, когато са представени като “кралска битка между двама литературни дейци тежка категория” - Уилям Голдинг и Антъни Бърджис. След това няма връщане назад и през последния половин век отличието надхвърля многократно представите на нейните основатели. А когато Би Би Си за първи път излъчва церемонията по награждаването през 1976 г., Кейн наблюдава с гордост как наградата най-накрая постига първоначалната си цел – да насърчава по-широка читателска аудитория на най-доброто в англоезичната литература. През годините тя е помогнала на много книги не само да се превърнат в бестселъри, а и да станат част от световното културно наследство.

Има множество примери и за успешни екранизации на наградените романи. Така например един от носителите на “Букър” е “Ковчегът на Шиндлер” от Томас Кенили, който беше адаптиран в разбиващия бокс офиса “Списъкът на Шиндлер”. Филмът на Стивън Спилбърг

спечели седем

награди “Оскар”

Някои от най-известните в това отношение са и “Останките от деня” на Казуо Ишигуро от 1989 г. , също романът на Майкъл Ондатие от 1992 г. “Английският пациент” и “Животът на Пи” на Ян Мартел от 2002 г.

Заради всичко изброено “Букър” е и домакин на годишната вечеря по награждаването, която сега се предава на живо по телевизията и си е извоювала челно място като най-голямото и най-бляскавото литературно събитие в Лондон.