В третата и последна част от пространното интервю на Красимир Балъков за “24 часа” по повод 20 г. от бенефиса му легендата на футбола ни говори за националния отбор, треньорската си кариера, внука Диего Армандо, както и какъв евентуално щеше да е, ако не бе станал футболист.

- Г-н Балъков, във втората част от интервюто разкрихте за 2 проблемни ситуации с треньори в кариерата си на футболист.

С националния отбор бяхте част от най-успешните му години, които, изглежда, няма да бъдат достигнати от друго поколение. Там конфликти имаше ли?

- Честно казано, конфликти имаше на различни нива - с ръководство, колеги, извън терена, както и на него по спортни начини. Интересното е, че често съм имал конфликти с човека, с когото най-много се разбирам днес. С Христо Стоичков сега контактуваме редовно и се уважаваме. Не че с другите не се уважаваме.

Конфликтите ни с Ицо

бяха на базата на спортната ни злоба

и желанието за доказване във футбола. И разбира се, най-важното - постигането на успехи. И двамата биехме фаулове. Той в “Барселона”, а аз в “Щутгарт”. И двамата вече се бяхме доказали, но явно не ни стигаше. Малко детска работа.

В мача от 1/4-финалите на световното в САЩ с Германия той ми пусна пас, аз удрям греда и проблем. Защо не съм я вкарал, той ми подавал, аз не вкарвам, как ще бием.

Всичко е било в името на успеха на отбора. Първични неща, които обаче после се развиха в голям респект един към друг. Сега се уважаваме и се имаме повече от всякога. Ицо си беше по-импулсивен, аз също понякога.

Да, имали сме конфликти, но стъпим ли на терена, всичко приключваше и имахме една цел - победата. Силните характери правят на терена силен отбор. Не се страхуваш от никого.

- Можете ли с 2-3 изречения да обясните епохалния успех през 1994 г. с 4-ото място за България?

- За мен се дължи на 2 фактора. Единият е държавната политика със спортните училища и желанието на тогавашните треньори да се развиват, копирайки методи отвън. Искаха да се обучават все повече и да гонят резултати.

Вторият фактор е преминаването на голяма част от играчите в чужбина, където се сблъскахме с добри футболисти, силни отбори, бяхме част от класни първенства. Там доразвихме това, на което бяхме научени у нас. Тези неща изградиха основата, на която стъпи т.нар. златно поколение на българския национален отбор.

Припомням и това, че половината от него сме вървели заедно през всички държавни гарнитури. Големите школи от София и спортните училища от провинцията оформиха съвместния продукт.

- Минахте през различни треньорски изпитания в последните 20 г. Кое може да откроите и кое бихте поправили, ако можехте? Станахте първият български треньор в Бундеслигата.

- Бих поправил момента, в който поех националния отбор на България. Не беше точният за моето идване и за моята стратегия. Ако имах възможност, щях да променя решението си. Иначе не съжалявам за нищо друго, тъй като съм се обогатил и добил опит на всяко едно място, което е изключително ценно.

Това, че съм бил

единственият български треньор в Бундеслигата,

може само да ме ласкае. Колкото и кратко да беше. Шансът да спася “Кайзерслаутерн” от изпадане реално бе нулев. Да опитам от меда обаче, бе голямо предизвикателство за мен.

Имах 3-годишен договор с “Хайдук” (Сплит), с който бе един от най-успешните ми треньорски периоди. В клуба ме уважаваха много, феновете ме обичаха, постигахме резултати. Оставих отбора на 2-о място. Играехме атрактивен футбол. Всичко си беше паснало.

Или почти всичко. Подобно на България заплатите идваха понякога с големи закъснения. Това водеше до леки проблеми с мотивацията на футболистите, но въпреки това в повечето случаи те бяха на топниво. Знаеха, че ще си получат всичко, но не е редно така да става.

Иначе първият ми треньорски ангажимент - този в “Грасхопър” (Цюрих), може би бе най-качествен като енергия и развитие. Изведох отбора до 4-ото място в първенството на Швейцария. Лятото играхме в турнира “Интертото”, който бе с много тежка програма. Спечелихме го.

След това играхме квалификация за влизане в турнира за купата на УЕФА. Спечелихме и нея и влязохме в груповата фаза. Там вече нямахме потенциал да вървим нагоре срещу отбори като “Севиля” и “АЗ Алкмаар”.

- Получавали ли сте оферта, която сте отказали и съжалявате?

- Да. Това се случи, когато бях в “Хайдук”. Работата в Сплит бе много интензивна. Намирах се в сложен момент, енергията ми сякаш бе поизчерпана. И тогава дойде оферта от “Херта” (Берлин). Преговарях с представители на клуба в Германия.

“Херта” тогава също се бореше да не изпадне от Бундеслигата и бе в тежка ситуация. Предложиха ми да поема отбора до края на сезона.

Ако го спася, получавах договор за 2 г.

Ако - не, си тръгвах. От “Херта” бяха много коректни с мен. Казах, че трябва да помисля. Отговориха ми да побързам, защото времето ги притиска.

В този момент дойде и предложението от “Кайзерслаутерн”. С мен се свърза бившият ми съотборник в “Щутгарт” Марко Хабер, който бе дясната ръка на изпълнителния директор Щефан Кунц, с когото пък сме завършили заедно треньорската школа в Кьолн.

И двата отбора бяха под голямо напрежение. От “Кайзерслаутерн” ми предложиха договор за година и половина. Реших да приема и да откажа на “Херта”. Там отиде Ото Рехагел.

Не съжалявам за времето в “Кайзерслаутерн”, но

може би направих стратегическа грешка

И до ден днешен мисля, че ако бях приел офертата на “Херта”, можеше и сега да съм треньор в Бундеслигата. В Берлин имаше доста добри футболисти. В състава основни фигури бяха бразилци, с които щях да се разбера отлично. Там шансът да се задържа според мен бе по-голям.

В “Кайзерслаутерн” нямах кой знае какъв потенциал от качества на футболисти. Както казах, задачата ми бе почти невъзмжона.

Единственото, което бе по-добро в офертата, беше договорът от година и половина. Казаха ми, че при изпадане ще се гради начело с мен нов отбор, за да се върне в Бундеслигата. Това не се оказа така.

“Кайзерслаутерн” плати 150 000 евро на “Хайдук”, за да ме вземе. Започнахме, но реалността бе безпощадна. Най-добрият ми футболист, когато стъпеше на терена, публиката започваше да го освирква.

Не го обичаха Сандро Вагнер заради пропуските. Казах и на Кунц, че няма как да не го пускам, защото е най-добрият в състава. Футбол не се прави за 5 дни. Когато качеството е дефицит, трудно можеш да промениш нещо за кратко време.

И по ирония на съдбата единственият ни успешен мач - победа в Берлин, стана причина “Херта” да изпадне. Така и двата отбора отидоха във Втора бундеслига.

Това се случи след 3-4 седмици работа, когато играчите започнаха да разбират какво искам от тях. Победихме и изпаднахме, защото “Щутгарт”, на който спортен директор беше моят приятел Фреди Бобич, направи 1:1 с “Кьолн”. Ако “Щутгарт” беше бил в Кьолн, имахме надежда за спасение. Всичко обаче приключи.

- Темата за проблемите в българския футбол е безкрайна. Какво според вас е първото нещо, което трябва да се направи?

- По най-бързия начин да се представи на държавата в лицето на спортния министър концепция за развитието на българския футбол, която да помогне на всички клубове с финансови проблеми. Клубовете, които нямат такива, като “Лудогорец” и ЦСКА и още един-два, инвестират средствата си в успех. Тоест те не чакат футболисти да се развият, а най-често вземат чужденци.

Това не е проблем, защото така се усилва конкуренцията. Тези клубове обаче не правят националния отбор. И затова всички други трябва да бъдат подпомогнати чрез тази концепция, с която държавата да бъде убедена да помогне. Ако това не стане, футболът ни няма шанс да се оправи.

- През 2018 г. Красимир Балъков стана дядо на Диего Армандо. Има ли афинитет детето с футболно име и ген към футбола?

- На 29 август ще стане на 5 г. Има интерес към футбола, но е много своенравен. Не искал да ходи на последната тренировка. Майка му го попитала защо. “Ми щото не искам да правя това, което треньорът иска. Искам да си играя аз”, бил отговорът. Ще видим във времето как ще се промени. Иначе името го има (усмихва се).

- При запознанството ни преди 20 г. физическата ви форма беше като сегашната или да кажем почти същата. Как се постига това?

- От една страна, си е ген, а от друга, аз постоянно правя нещо, за да я поддържам. Преди беше всеки ден, сега е на 2 дни веднъж - или бягам, или ходя на фитнес, или играя тенис. Нямам постоянно някаква стратегия, просто гледам да има баланс.

Ям почти всичко без млечни продукти и захар

Иначе, ако усетя, че примерно 2 дни съм прекалил, третия и четвъртия правя обратното. И тук нямам концепция, а се съобразявам.

- За финал - имаше ли вариант Красимир Балъков да не стане футболист и ако - да, какъв щеше да е сега?

- Във времената, в които съм израснал, амбициите на хората не бяха толкова големи, защото в комунизма всички бяхме равни. Всеки ставаше нещо според интереса. Хората се движеха по течението, нямаше какво да ги мотивира. Не се виждаше никаква перспектива, можеше най-много да отидеш до Съветския съюз или т.нар. братски страни.

Аз учих 3 г. в университета история и география. Ако не бях излязъл в чужбина, щях да си завърша образованието и да стана учител по история или география или нещо в тази сфера. Спортистите ставаха най-често учители по физическо възпитание.

Трудно може да се прогнозира какво би станало. Не се знае как щеше да ме завърти животът. За себе си знам само, че съм амбициозен и нямаше да живея само за да дишам и се храня.

- Г-н, Балъков, благодаря ви за откровеното интервю.

- И аз благодаря.