Той възражда престижа на старинното изкуство на дипломацията и постига забележителни успехи в тази област

Днес, на 27 май, Хенри Кисинджър става на 100 години. Половин век е минал от времето, в което е положил клетва като държавен секретар на САЩ. Длъжност, която е изпълнявал сравнително кратко - между 1973 и 1977 г. И от тогава досега работи единствено като Хенри Кисинджър.

През изминалите десетилетия са го наричали с какви ли не прозвища - от претенциозното “Мистър Фикс-ит” до презрителното “търговецът на дребно на президента Никсън”. Кисинджър става първият от десетилетия американски държавен секретар, който не само че възражда престижа на старинното изкуство на дипломацията, но и постига забележителни успехи в тази област.Той подписва виетнамските споразумения, за които получава "Нобел" за мир през 1973 г., преговаря с Москва за съкращаване на стратегическите ядрени оръжия, отвежда Никсън при Мао в Пекин и кара всички да вярват, че Близкоизточната криза е разрешена заради совалките му между Израел и арабските страни.

За него има анекдоти и вицове, реални истории и полуистини, които с времето са били преразказвани и преиначавани толкова пъти, че накрая са заживявали свой собствен живот като градски легенди. А Кисинджър чудесно се е възползвал от всичко това, оставяйки митологията да работи щедро за него и консултантския му тръст.

Перифразирайки известната някога сентенция, че всички държави си имат армия, но Прусия е армия, която си има държава, един френски държавник казва за Кисинджър: Всички президенти си имат външни министри, но в САЩ държавният секретар си има президент. И наистина, за периода на републиканската политика на президентите Ричард Никсън и Джералд Форд ще се говори като за епоха на дипломацията на Кисинджър.

Обвинявали са го в лъжа. Но той е отвръщал:

Дипломат, дето не лъже, е като мъж, който разочарова в първата брачна нощ

През 1973 г. в разгара на Близкоизточната криза израелският министър-председател Голда Меир е на среща с американския президент Ричард Никсън. Разговорите са нажежени, Голда е бясна от развоя на събитията и за да успокои положението, Никсън казва, че никога Израел и САЩ не са били толкова близки, колкото в момента. Като пример президентът посочва, че и двете страни имат за външни министри евреи.

Да, но моят поне говори правилно английски без немски акцент, отвръща троснато Голда Меир, визирайки грубото тевтонско звучене на американския държавен секретар.

Хенри Кисинджър е роден като Хайнц Кисингер през 1923 г. в баварския град Фюрт, където баща му преподава в гимназията. Семейството е от еврейски произход, но живее и се държи по-германски от съседите. Когато Хайнц е на 10 години обаче, в Германия на власт идват сили, за които няма значение колко германски се държиш, важна е чистотата на расата. През 1938 г. семейството трябва спешно да търси спасение. Преселват се първо в Лондон, после в Ню Йорк. Пет години след пристигането си в САЩ младият Кисинджър, който вече се нарича Хенри, получава американско гражданство. Участва в последната фаза на войната срещу страната, в която се е родил. След завръщането си в САЩ завършва с отличие “Харвард” и преподава там до 1969 г.

Хенри Кисинджър е написал стотици статии и книги, но ако човек иска да прочете само една в опит да разбере най-добре философията, която той следва през целия си 100-годишен живот, то това трябва да е дисертацията му.

Тя е публикувана през 1957 г. под заглавието “Възстановеният свят - Метерних, Касълрей и проблемите на мира 1812-1822”.

Робърт Касълрей е външен министър на Великобритания точно в тези 10 години, а Клеменс фон Метерних поема дипломацията на Австрия още през 1809 г. После е сред основните действащи лица на Виенския конгрес през 1815 г. и създадената след това система на международните отношения в Европа, чийто баланс на силите трябва да се поддържа от т.нар. Свещен съюз.

Всъщност Метерних е държавникът, чрез когото Кисинджър се себеизразява.

“Той беше личност изцяло от епохата на рококо... Вкъщи или в салоните, или пък на работното си място в правителството той винаги е бил “украшение” за аристокрацията, оправдаващо своето битие със самия факт, че съществува. А ако не беше успял да се споразумее с новото време, то това се дължеше не на неразбирането му, а на това, че го презираше.”

Това е част от портрета на Метерних, който Кисинджър прави в дисертацията си, но той звучи като щрих към собствената му автобиография.

Когато Кисинджър пише тази дисертация, тя звучи точно толкова далеч от проблемите на тогавашното общество, колкото архаично звучи и днес. Но всъщност е така само на пръв поглед. Основните идеи на всички доктрини, които Кисинджър е развивал по-късно през годините, се съдържат в този труд. Включително и част от последните му тези по отношение на войната между Русия и Украйна.

Кисинджър се опитва да разсъждава за мира така, както Метерних е разсъждавал. За да се постигне мир, трябва да има компромис, съобразен със съществените интереси на воюващите страни. А за да бъде траен, мирът следва да се институционализира, тоест да се узакони. И за целта трябва

да бъде подкрепен от сила, която да играе ролята на гарант и защитник на тези принципи

Изглежда банално. И тогава, и сега. Но това впечатление е само привидно. В края на 50-те години на миналия век тезите в дисертацията предизвикват оживена дискусия. Защото за разлика от възгледите на тогавашния държавен секретар Джон Фостър Дълес, където силата и правото са винаги и единствено на страната на САЩ, при Кисинджър става дума за допустими компромиси и нужни баланси.

Той пише: “В дългия мирен период до 1914 г. се е загубил смисълът на трагедията... Хората са забравили, че и големите държави могат да рухнат... За американците няма нищо по-трудно от това да разберат, че може да се случи нещо трагично”.

За страна като САЩ, която е участвала в две световни войни на чужда територия и е загубила по-малко хора, отколкото в автомобилни катастрофи в този период, това напомняне има особено значение. Кисинджър по това време вече е съветник на Кенеди и Джонсън, но изрича гласно мисълта за границите на американските възможности. Докато политиката на неговите предшественици се опира на убеждението, че такива граници не съществуват. Така харвардският професор за първи път въвежда този елемент на реализъм в политиката.

Кисинджър разсъждава много за ползата от самоограничението при прилагането на сила: “Логиката на войната е силата, а силата няма иманентни граници. Логиката на мира е пропорцията, а пропорцията означава ограничение.”

Когато пише това, във военно отношение светът е двуполюсен, разделен между САЩ и СССР, защото няма друг с такъв потенциал за унищожение.

След всичко, случило се във Виетнам, мнозина в САЩ започват да си дават сметка за реалните граници на американското могъщество. След проблемите, които има предшественикът му Линдън Джонсън, Никсън сякаш се оставя да бъде убеден от Кисинджър за виетнамските споразумения, а също и за необходимостта от нормализиране на отношенията с Москва и Пекин.

Но Кисинджър съвсем не е бял гълъб на мира

През годините той е подкрепял и “черните полковници” в Гърция, и ген. Пиночет в Чили и португалските колониални интереси в Ангола... Не защото им симпатизира, а защото са го налагали американските интереси.

Литературният нобелист Йосиф Бродски нарича Кисинджър гълъб сред ястребите на американския военнопромишлен комплекс и ястреб сред гълъбите на харвардската интелигенция. Както казахме в самото начало, той е бил определян и наричан всякак.

Безспорно той е свръхинтелигентен, но в действителност дължи успехите си не на своята интелигентност, а на неукротимата енергия и гениалната проницателност, с която улавя слабите места на противника. Взема решения, опиращи се отчасти на интуицията. Според него есенцията на политиката е нейната зависимост от случайността, от непредвиденото. Затова нейният успех зависи от оценка, която донякъде се опира на предположението...

Дилемата на държавника, пише Кисинджър, се състои в това, че вземайки решение, той трябва неизбежно да се опира на интуицията, която не може да се провери.

Неговата решимост трябва да е базирана не на “фактите”, както смятат всички, а на погледа му в бъдешето.

Бюрокрацията е антитеза на всичко това, антитеза на политиката въобще. И затова Кисинджър ненавижда бюрократите. Включително и в дипломацията.

И през всичките години остава последователен в тази своя неприязън. До такава степен, че често си позволява да урежда изключително важни въпроси без знанието на американския дипломатически апарат. Ако тогава с него се бе случило нещо, Държавният департамент би трябвало да събира с месеци отделни парчета информация, за да подреди пъзела на фактическата картина.

Той пренебрегва всички други инструменти на дипломацията и се впуска в непрекъснати совалки и персонални разговори с чуждестранни политици.

Разбира се, умее да използва възможностите и

убедено вярва в силата на дипломацията. Своята лична дипломация

Американските посланици от онова време се оплакват, че играят ролята само на куриери. А най-важното американско посолство в чужбина - това в Москва - цяла година е оставено без посланик. Естествено, Кисинджър предпочита сам да си говори с руснаците.

Много по-рано, през 1966 г. той пише: “Държавникът е длъжен да се отнася с недоверие към тези политици, които придават персонален характер на външната политика, защото историята учи, че структурите, които зависят от отделни личности, са крехки”.

Като държавен секретар на САЩ той прави точно обратното.

Кисинджър обича секретните мисии, забулените в строга тайна преговори. И блясъка на прожекторите и празничните фанфари при обявяването на шокиращата новина от постигнатото. Така в Пекин урежда Никсън да стане първият американски президент, срещнал се с председателя Мао Цзедун, и да бъдат установени дипломатически отношения между САЩ и Китай.

Преди това така се случват и виетнамските преговори. Кисинджър няколко пъти ходи тайно в Париж, без никой да разбере. Веднъж, уж случайно, се появява с една красива американска актриса в ресторант “Максим” в центъра на Париж. Изглежда като да е на почивка. Никой не подозира, че след това той ще отиде в една малка вила в местността Шоази льо Роа, където ще бъде подписано виетнамското споразумение.

През 1973 г. по време на близкоизточната криза журналистите го питат дали не предвижда някакви международни усложнения близката седмица. Той отговаря: Това е невъзможно, толкова съм зает, че нямам време за разправии. След няколко часа отлита за Москва, което по-късно довежда до постигане на примирие в Близкия изток.

През годините той често се дразни от липсата на перспектива и късогледство у американските политици. Според него те са компетентни по отношение на техническите въпроси, но когато става въпрос за разбиране на историческите процеси, тогава изостават драматично. Те просто не са чели Метерних. Как тогава да схванат, че върховната цел трябва да е създаване на концепция за ред, която се ползва с всеобща подкрепа? Без това не може да има всеобхватна институционализация на мира.

През последните сто години Хенри Кисинджър е написал толкова много за институционализацията на мира, но всъщност е институционализирал преди всичко самия себе си.

– институция на 100 години

Издателство “Труд” издаде 4 луксозни тома на Кисинджър - “Дипломацията”, “Политиката”, “Лидерство”, “Кризите”. Може да ги намерите на Пролетния панаир на книгата пред НДК от 29 май - четете още за събитието в броя на “24 часа” в понеделник.