Скандалите в прокуратурата, които последваха опита за атентат срещу Иван Гешев, разбуниха духовете у нас. Не само медиите, а и обикновените хора вече спорят за действията на висшия магистрат и в този сблъсък постоянно се стига до крайности. В дебатите за сравнение все по-често се прокрадват и имената на двама от най-известните обвинители в света, които, макар и с абсолютно противоположен знак, са оставили значителна следа в историята на държавното обвинение – кръвожадния Сталинов палач Андрей Вишински и безкористния борец срещу мафията, жертвал живота си за благото на обществото - италианецът Джовани Фалконе. Независимо колко са отдалечени от нас във времето и пространството, тези два образа винаги се натрапват, когато говорим за проблемите на прокуратурата.

Разбира се, става дума за два коренно различни случая, доколкото единият обвинител е бил послушен изпълнител на волята на диктатор в тоталитарна държава, а другият е защитавал демократичните ценности срещу могъщата сицилианска мафия.

И докато името на Вишински обикновено е сравнение за модела, избран за управление на българската прокуратура, то самият главен прокурор Гешев обича много да цитира Фалконе. Така или иначе, тези препратки са пресилени и имат за цел да подчертаят определени възгледи за неоспорваната нужда от реформа в правосъдната ни система, но в този дебат е добре да се познава живота на тези хора, чиито имена са се превърнали в символи.

Андрей Януаревич Вишински е зловеща фигура, чието споменаване навремето е предизвиквало неописуем ужас, и то не само в Съветска Русия, а и далеч зад границите й, включително у нас. Станал нарицателно за всичко най-лошо в професията си, прокурорът на “големите процеси” от 30-те години е известен и като “главният инквизитор на Сталин”, “най-яркото светило на съветската правна мисъл”, “Андрей Ягуаревич” и “Наказателния меч на партията” и е една от ключовите фигури на репресиите в Съветския съюз.

Вишински Андрей Януариевич е роден на 10 декември 1883 г. в Одеса. Баща му е бил фармацевт, майка му е учителка по музика. След това семейството му се премества в Баку, където Вишински завършва гимназия. По-късно Вишински получава и диплома по право от Киевския университет, но заради участие в студентска стачка е изключен от университета, така че

обучението му отнема

рекордно дълъг срок

- от 1901 до 1913 г. През 1903 г. става член на меншевишката организация. Връщайки се в Баку, получава работа като счетоводител в магазин за платове. По пътя той се присъединява към умереното крило на Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП), останали в историята, като „меншевики“ и с началото на революцията от 1905 г. активно се включва в нелегална работа. От работниците на местните фабрики той събира боен отряд, чиито членове охраняват митинги, получават пари и оръжие за партията, а също убиват “провокатори”. Същата година е арестуван и изпратен за една година в Байилския затвор. Там се озовава

в една килия с

нисък грузинец

с прякор Коба, когото след време ще нарекат Сталин. Вишински спори с него за политика, но щедро споделя домашно приготвени продукти и по-късно “бащата на народите” никога не забравя това.

Любопитен факт от биографията на страшилището е, че по ирония на съдбата, той, който е един от организаторите на Големия терор, е трябвало пръв да стане негова жертва. Причината е в познанството му с известния московски адвокат Павел Малянтович, при когото се хванал на работа като помощник. През септември 1917 г. Малянтович получава поста министър на правосъдието и скоро издава заповед за ареста на „държавния престъпник Улянов-Ленин“. Вишински, по това време полицейски комисар на район Якимански, бързайки да угоди на шефа си, лепи тази заповед на всички стълбове в Москва. Много години по-късно този факт ще доведе Малянтович до Лубянка, откъдето той ще пише сълзливи писма до бившия си подчинен. Резултатът ще е обратен - 70-годишният бивш министър е разстрелян през януари 1940 г., а Големият терор отнема живота и на двама от тримата му сина...

Но с идването на болшевиките още в началото пътят към върховете на съдебната власт на Андрей Януаревич изглежда предначертан. Вероятно, като оправдание е послужила известната фраза на Ленин “партията не е пансион за благородни девици. Всеки мерзавец може да бъде полезен за нас, именно с това – че е мерзавец”.

И с личните си “качества” той сякаш потвърждава думите на вожда. Според спомени на съвременниците му той притежавал почти карикатурно угодничество към хората във властта. В биографията му от Аркадий Ваксберг сталинският преводач Валентин Бережков си спомня за него: “Вишински се държеше раболепно пред висшите власти. Той дори влезе в приемната на народния комисар като въплъщение на скромност. Очевидно, поради меншевишкото си минало, Вишински се страхуваше, особено от Берия и Деканозов, последният дори публично не го наричаше нищо повече от “онзи меншевик”. Още по-голям страх изпитваше Вишински в присъствието на Сталин и Молотов. Когато го повикаха, той влезе при тях, навеждайки се някак настрани, с любезна усмивка, на която изпъкнаха червеникави мустаци. В същото време

беше груб и

нетолерантен с

подчинените си,

въпреки че понякога можеше да помогне, да прояви съчувствие. Неговият “култ”, оформил се в Генералната прокуратура, е подхванат от пресата, която нарече Вишински (както преди него Криленко) “наказателния меч на партията”.

Според Ваксберг след смъртта на Андрей Януаревич в неговия сейф е намерено писмо от стария болшевик Дмитрий Мануилски до Сталин, в което се казва: “В Баку Вишински е работил за “Охранката” (царската тайна полиция – бел. ред.) и й предава много болшевики. Той е безпринципен човек и е готов да служи на всеки лидер, докато тайно го мрази...”

В издигането му помагат и прословутата му жестокост и незачитане на човешкия живот. Той успя да докаже това през 1928 г., когато е назначен за ръководител на Специалното присъствие на Върховния съд на РСФСР по делото “Шахтински”. Тогава пред съда са изправени 53 работници от въгледобивната промишленост, които абсолютно голословно са обвинени в саботаж. Андрей Януаревич

иска 11 обвиняемите

да бъдат разстреляни,

но съдът одобрява само пет смъртни присъди. През цялото време вярата му, че като бивш професионален адвокат ще се справи много по-добре в “разобличаването на враговете на народа” от председателя на Върховния трибунал Николай Криленко, не го напуска. Така през 1935 г. се отличава в разследването на убийството на любимеца на Сталин – Сергей Киров. Вишински прави всичко възможно

да обвини в

престъплението

бившите опозиционери

Каменев и Зиновиев. Вестниците по целия свят публикуваха речите на Вишински, в които той нарича обвиняемите - ветерани от революцията, скорошни лидери на партията - “бесни кучета”, “презрени насекоми”, “проклета кръстоска между лисица и прасе”. С добре трениран глас, с театрални паузи той ги обвинява в най-страшните престъпления - шпионаж, саботаж, опит за убийство на Сталин и неговите сподвижници. Така откритият процес срещу тях увеличава неимоверно славата му и той става генерален прокурор на СССР.

Според съвременниците му магистратът е “интелигентен, образован човек, невероятно ефективен и абсолютно неморален”. Кредото на Вишински е “признанието на обвиняемия е царицата на доказателствата”, което прави възможно оправдаването на произвола, всякакви методи на разследване, опростената форма на съдебен процес, както и арогантната грубост към тези, които седят на подсъдимата скамейка.

В съгласие с маниера си, според който “признал значи виновен”, той уверява Ежов, народен комисар по вътрешните работи, че нито съдиите, нито прокурорите ще слушат оплакванията на затворниците за чудовищните изтезания, на които са подложени. Вярно, че неговият дългогодишен съперник Кириленко и видният адвокат и директор на Института по право Евгений Пашуканис оспорват постановките му, но след ареста и екзекуцията им не е имало повече теоретични дискусии с Вишински.

Именно на Вишински е и идеята, одобрена от Сталин, за създаване на съдебни “тройки” по места, които да произнасят бързи присъди, без много шум. Самият той, заедно с Ежов участва в подобни фарсове, като само в периода 1937-1938 г. осъждат много хиляди “врагове на народа”. Мащабите са буквално убийствени - само за един ден, на 29 декември 1937 г., след като разглеждат списъка с 1000 членове на “Латвийската контрареволюционна организация”, двамата осъждат 992 души на смърт. А следващият ден бил почивен за главния прокурор и той с “чиста съвест” отишъл с жена си на театър.

От 1940 г. Вишински е член на Народния комисариат на външните работи. През лятото на 1940 г. координира дейностите за присъединяването на Латвия към Съветския съюз. През 1945 г. присъства на капитулацията на Германия.

През 1949-1953 г. той е министър на външните работи на СССР, този период от дейността на Вишински съвпада с разгара на началния етап на Студената война и войната в Корея. Л. Млечин в книгата си “Министрите на външните работи” пише за Вишински като за

най-образования

поддръжник на Сталин,

който владее няколко езика и е умел оратор. Описвайки фактите от биографията на Вишински, Млечин отбелязва, че по време на министерската дейност Вишински проявява „прокурорски“ навици в поведението си: той никога не прави компромиси и не се стреми да постигне споразумение, поради което чуждестранните дипломати се опитват да не водят сериозни преговори с него. Като външен министър зловещият Вишински посещава и България. У нас той дава строги инструкции за кървава разправа с опозицията и по-специално – за убийството на земеделския водач Никола Петков.

След смъртта на Сталин Вишински е отстранен от поста си на министър и

назначен за

представител

на СССР в ООН

Дейността на Вишински е високо оценена от Сталин, което се потвърждава от Сталинската награда, която получава за работата си “Теория на съдебните доказателства” през 1947 г. и други многобройни награди.

Вечерта на 21 ноември 1954 г. Вишински, след като приема генералния секретар на ООН Хамаршелд, отива в апартамента си в центъра на Ню Йорк, за да се подготви за речта си. До късно той диктува реч на стенографката Валентина Карасева. По средата на диктовката му става лошо и извикали жена му и дъщеря му. Зинаида Андреевна, влизайки в кабинета, веднага извикала: “Той беше убит!” Това означава, че семейство Вишински все още е мислило за такава възможност...

Кремиран е, а прахът е поставен в урна в стената на Кремъл на Червения площад в Москва. Скоро след това, през 1956 г., дейността му е официално осъдена и “правните” му трудове са изключени от университетската програма.