Ралф Бостън мечтаеше да играе футбол, но родителска заповед го изпрати на лекоатлетическата писта, за да постигне успехи, които никога няма да бъдат забравени

„Стъписах се, когато чух рева на тълпата. Никога преди това не бях виждал толкова много хора на едно място. Помислих си: „В какво се забърка, момченце!“ Бях готов да се обърна и да хукна обратно към съблекалнята, но после си спомних кой съм и за какво съм дошъл в Европа“, разказваше навремето един от най-великите атлети в света Ралф Бостън. На олимпийските игри в Рим през 1960 г. той преодолява страховете си и печели златен медал в скока на дължина, а онези 75 000 по трибуните, които малко по-рано са му взели акъла, дълго скандират „Бостън, Бостън, Бостън“ след шампионския му опит на 8,12 м.

Няма как да знаем, но поне можем да се надяваме, че олимпийският и световен рекордьор е успял да се пренесе отново там, на стадиона, в онзи щастлив за него ден, докато тялото му угасваше след прекаран инсулт в края на март. Легендарният спортист така и не успя да дойде на себе си и напусна този свят броени дни преди да навърши 84. Много хора отидоха да го изпратят, защото на мнозина беше помогнал, без да търси лична изгода. Ралф Бостън беше и ще остане пример не само заради уникалните си спортни постижения, но и за проявите на изключително джентълменство, доброта и скромност.

Всъщност роденото в Мисисипи кльощаво момче с впечатляващо дълги крака се прочува за първи път двайсетина дни преди да отиде в Рим и да спечели златния медал за САЩ в скока на дължина. Игрите в италианската столица започват на 25 август, но на 12-и същия месец американският отбор се събира на университетския стадион в Уолнът, Калифорния. Идеята е младите момичета и момчета да направят последна проверка на силите си, преди да заминат за голямото шоу. Условията са перфектни, времето също е благосклонно, а топспортистите на Америка са готови да покажат защо са били избрани в олимпийския отбор. По време на състезанията са подобрени 4 световни рекорда, но може би най-голям интерес предизвиква именно постижението на Бостън, който от петия си опит скача на 8,21 м. Резултатът на таблото предизвиква истинско въодушевление, тъй като току-що все още непознатият на широката публика младок е подобрил 25-годишния рекорд на Джеси Оуенс.

„След края на състезанието изведнъж усетих, че съм станал известен. Довчера никой не ме поздравяваше на улицата, а днес вече ме тупаха по гърба и искаха да се снимат с мен“, ще разкаже по-късно световният рекордьор. Именно една от тези случайни запознанства с цел обща снимка остава в паметта на великия шампион, докато инсултът не убива съзнанието му. Точно преди да се качат на самолета за Рим, към него се приближава здравеняк с фотоапарат и пита: „Може ли да се снимаме заедно?“ Вече прочулият се в спортните среди Бостън приема и на свой ред пита за името на момчето.

„Казвам се Касиус Клей и сега не ме познаваш, но един ден със сигурност ще чуеш за мен“, отговаря младокът, който дни по-късно в Рим с лекота ще спечели златния олимпийски медал в лека категория, а след това ще покори спортния свят под името Мохамед Али. Никой не знае какво е направил Али с онази снимка, която запечатва усмихнатите лица на двама легендарни шампиони, които няма да бъдат забравени, докато го има човечеството.

И както вече казахме, Ралф Бостън няма да остане в историята единствено със златния си олимпийски медал, нито с подобрения световен рекорд на Джеси Оуенс. Ще го помнят и заради великия му жест на джентълменство от олимпийските игри в Мексико Сити през 1968 г. Във финала на скока на дължина младият Боб Биймън прави два неуспешни опита и е готов да се откаже. После обаче нещо се случва и американецът скача изумителните 8,90 м, подобрявайки по този начин световния рекорд на Ралф Бостън, който остава с бронза. Цели три десетилетия по-късно Биймън разкрива каква магия му е помогнала да направи скока си за световен рекорд.

„Направих два фаула и сериозно се уплаших, че ще бъда дисквалифициран. Тогава Ралф дойде при мен и ме посъветва да коригирам работата на краката си. Послушах го и така се стигна до световния ми рекорд“, признава в интервю Боб Биймън, а дни по-късно неговият сънародник с усмивка отвръща на журналистически въпрос: „Още си чакам бонуса, задето го направих световен и олимпийски първенец“.

В интерес на истината Ралф Бостън помага на много други спортисти през живота си. Въпреки че печели пълен комплект от олимпийско злато, сребро и бронз, той не тъне в охолство, както се полага на днешните големи шампиони. След края на кариерата си той работи като координатор по въпросите на малцинствата и помощник-декан в Университета в Тенеси.

„Харесва ми да работя с млади хора и най-безсрамно да им се бъркам в личните работи, за да ги насоча към спорта и към бъдещите успехи. Знам, че подобно вмешателство понякога е много полезно. Точно по същия начин навремето майка ми удари по масата по време на наш спор и така предопредели бъдещето ми в спорта. Исках да играя футбол, но тя не харесваше този спорт и настоя да тренирам лека атлетика. По онова време майките се слушаха и сами разбирате, че самият аз няма как да съжалявам, че съм послушал майчината повеля“, с усмивка разказваше легендарният лекоатлет.