Учени: Не е вярно, че рицарите са търсили плячка в Светите земи и че насила са покръствали мюсюлмани

Използването на сравнения с минали събития и особено развитието на модерни „политически коректни“ теории понякога силно изкривява историческите факти. А ако към тях добавим и мощните внушения на развлекателната индустрия, има опасност съвсем да загубим автентичното познание за истинската история на човечеството. В това отношение няма по-експлоатирана, а и пострадала тема от кръстоносните походи.

Затова иначе разкошни филмови продукции по-скоро представят една желана от масовата публика картина, отколкото отразяват вярно грандиозното явление, започнало през 1095 г. и променило хода на човешката история за векове. Доказателство за несъстоятелността на някои от популярните твърдения е и пропагандата на терористите от Ислямска държава, която е в пълен синхрон с тях.

„Кръстоносните походи вероятно са най-неразбраното събитие в европейската история. Повечето от това, което минава за публично знание за него, е или подвеждащо, или просто погрешно – пише по този повод в своята статия „Истинската история на кръстоносните походи“ проф. Томас Мадън, един от най-големите специалисти в света по този исторически период. - Кръстоносните походи обикновено се представят като поредица от свещени войни срещу исляма, водени от луди папи и религиозни фанатици. Смята се, че те са били олицетворение на егоизъм и нетолерантност, черно петно върху историята на католическата църква в частност и на западната цивилизация като цяло. За кръстоносците се говори като за порода протоимпериалисти, които натрапват западната агресия в мирния Близък изток и след това деформират просветената мюсюлманска култура, оставяйки я в руини. За вариации на тази тема не е нужно да търсите далеч. Вижте например известния тритомен епос на Стивън Рънсиман „История на кръстоносните походи“ или документалния филм на BBC/A&E „Кръстоносните походи“ с водещ Тери Джоунс. И двете са ужасна история, но същевременно чудесно забавни.“

Всъщност от заблудите не са имунизирани дори специалистите и изследователите, което има своето обяснение най-често в общоприетите и наложени схващания, но не в далечното минало, а в епохата, в която те пишат. И наистина през по-голямата част от миналия век дори историците твърдяха, че армиите на кръстоносните походи са били съставени предимно от по-млади синове (не очакващи наследство - б.р.), авантюристи и алчни хора. Теорията беше, че кръстоносците са хора с малко перспективи у дома, които се стичат в Светите земи за материална изгода.

Твърденията, че кръстоносците са били мотивирани от очакванията за плячка и земя, има своите корени в Реформацията и Просвещението - движения, които гледат на кръстоносните походи накриво поради връзките им с папството или заради религиозния им характер. Но появата на компютърни бази данни даде възможност за много по-задълбочен анализ на участниците в тях. Така подкрепеното с доказателства изследване напълно опроверга популярната теория. Но въпреки че данните са недвусмислени, резултатите все още не са широко признати, в резултат на което остарелите теории от миналия век все още доминират в популярното разбиране за кръстоносните походи днес.

„Протестантската Реформация свързва кръстоносните походи с възходящо, прекалено отслабнало и безнадеждно корумпирано папство, пише в своя статия и историкът д-р Хелена Шрадер, главен редактор на блога за история на кръстоносните походи. - Просвещението свързва кръстоносните походи със суеверие, фанатизъм и ирационалност от страна на масите и цинизъм и алчност от страна на елита. До двадесети век схващането, че кръстоносните походи са били „лудост“ и очевидно безполезни от самото начало, беше толкова широко разпространено, че западните историци намираха ipso facto (по силата на очевидния факт - лат.) за неправдоподобно някой да предприеме кръстоносен поход по алтруистични причини.“

Теорията за материалната изгода на рицарите е създадена от френския историк Жорж Дюби въз основа на първоначални проучвания в Северна Франция, които го карат да предполага, че въвеждането на първородството се разпространява през века преди Първия кръстоносен поход. Според него първородството поражда нов социален феномен: по-малките синове, които преди са били интегрирани в обществото, сега са се превърнали в нарастваща заплаха за него. Възпитани да се възприемат като привилегировани и без да са обучени в друга професия, освен тази на оръжието, те са неспокойните и жестоки мъже, които се нуждаят от войни, за да оцелеят. Логично е те да са и мъжете, към които папа Урбан ІІ се обръща, когато критикува християнските рицари, че се бият помежду си. Тоест те са били „естествените“ новобранци за кръстоносен поход. Накратко, по-младите синове са привлечени от кръстоносния поход, защото им предлага възможност да си върнат това, което са загубили чрез въвеждането на първородство: богатства, владения и титли.

Единственият проблем с тази иманентно логична и правдоподобна теория е, че тя не е издържала на строгия преглед на новите изследвания за кръстоносците. Като начало, два от регионите, които са произвели най-голям брой кръстоносци, Южна Франция и Германия, не са имали първородство по времето на кръстоносните походи. Второ, точно по това време, XI и XII век, значителна част маргинални и погранични земи стават достъпни за заселване, обработване и контрол. Накратко, има по-лесни начини за по-младите синове да получат земя, отколкото да пътуват чак до Леванта, за да подобрят състоянието си. Освен това документалните записи показват, че огромното мнозинство от рицарите кръстоносци не са били „резервни“ синове, а господари на своите имения.“

Разбира се, дори вече богатите може да искат да станат по-богати. Така че, теоретично, дори ако човек се откаже от хипотезата на Дюби за това кои са били кръстоносците, пак може те да са били мотивирани от плячка и земя. Но отново има доказателства за противното. От Средновековието са оцелели голям брой харти, документиращи прехвърлянето на земя от един собственик на друг. През последните десетилетия тези документи също бяха подложени на анализ и както професор Андрю Йотишки, ръководител на катедрата по история в университета “Ланкастър”, обобщава: “…финансовите подробности, доказани от хартите, потвърждават съкрушителните разходи, правени от кръстоносците - и по този начин осигуряват доказателства срещу аргумента, че кръстоносците са взели кръста за икономическо обогатяване“.

Цената на кръстоносния поход е била наистина огромна. Рицар, който планира да доведе няколко членове на семейството и армия, подходяща за неговата позиция и авторитет, ще трябва да събере средства, равни на пет или шест пъти годишния му доход. Малцина са имали толкова пари, затова са били принудени да продават владения или да уреждат имуществени спорове в своя вреда, за да наберат средства. В много случаи те също се обръщат към свои роднини, които продават собственото си имущество, за да подкрепят кръстоносния поход, което е създавало заплаха от разоряване.

На това някой съвременен бизнесмен би могъл да възрази – ако не рискуваш нищо, нищо няма и да спечелиш. Проблемът е, че фактите отново пречат. Докато някои видни кръстоносци, като Годфроа дьо Буйон, Боемунд от Таранто, Раймонд от Тулуза в първия кръстоносен поход, Рейналд дьо Шатийон във втория, Анри дьо Шампан в третия, наистина остават в Леванта, за да натрупат богатството си там, много малко оцелели кръстоносци изобщо са се заселили в Светите земи. По-голямата част се връщат в Европа без богатства и без земя. Кръстоносните походи не са били доходоносен бизнес, освен за малцина, и кръстоносците са го знаели още преди да напуснат дома си. Затова със сигурност можем да кажем, че икономическите причини не са изпратили повечето хора на дългото и опасно пътуване до Йерусалим.

А отговорите за това какви са били истинските мотиви, се намират в древните хроники. „Чрез този вид смърт хората си проправят път към рая, до който може би никога не биха стигнали по друг път“, пише например проповедник на кръстоносните походи от ХІІІ век. На съвременния човек му е трудно да следва разсъждението, че един кръстоносен поход може да отвори вратите на рая. Всъщност идеята е толкова шокираща и отблъскваща за съвременните уши, че подхранва презрение и осъждане към кръстоносните походи като цяло. Популярната култура в продължение на повече от век характеризира кръстоносните походи като брутални заграбвания на земя, проповядвани от фанатични свещеници, които защитават „убиването на сарацини“ като път към рая. Такива изображения са неточни и се основават на фундаментално неразбиране на средновековната теология и манталитет, смятат учените.

Според тях сравненията с ислямския джихад също са неуместни, защото богословската основа за кръстоносните походи израства от концепцията за “справедлива война”, а не, забележете, „свещена война“. Това понятие е формулирано за първи път от свети Августин, живял между 354 и 430 г. сл. Хр. Прочутият теолог твърди, че християнските водачи имат право да участват в отбранителни войни, но църквата не бива да прилага насилие за собствените си цели. Напротив, той се противопоставя на войните за покръстване или войните с цел убийство на езичници. Августин твърди, че само държавата, не църквата, може при определени обстоятелства законно да използва насилие - т.е. по справедлива кауза, обикновено определяна като войни срещу агресията и потисничеството. Все пак такива войни, твърди свети Августин, не трябва да бъдат непропорционални или жестоки и те трябва да бъдат мотивирани от любов, например желанието да се сложи край на агресията и потисничеството.

В тази връзка изключително полемичен е и въпросът от чия страна е била агресията.

Както знаем, ислямът се е разпространявал с меч още от средата на седми век. Затова и призивът за война, който еволюира в първия кръстоносен поход, подчертава както потисничеството на християните, живеещи под мюсюлманско управление, така и факта, че мюсюлманската агресия е откраднала от Христос родината му. Което ни води и до следващия важен извод - че кръстоносните походи попадат в категорията на отбранителните войни. И този факт е бил очевиден за християните от ХІ до ХІІІ век. За Източната Римска империя претенциите за Йерусалим и Леванта са както териториални, така и религиозни. Византия претендира за Светите земи въз основа на факта, че Константинопол се е смятал за наследник на Римската империя, към която е принадлежала Палестина.

Трябва да се има предвид, че по времето на първия кръстоносен поход религиозното значение на Йерусалим за исляма все още отсъства. Мюсюлманската власт над Йерусалим е предимно политическа - завладяване от мюсюлманския Фатимидски халифат в Кайро. За християните обаче това завоевание има религиозен характер. Заради него „Христос беше разпнат отново при преследването на неговите верни и оскверняването на неговите светилища“.

Но защо не са реагирали още през 648 г., когато Йерусалим пада в ръцете на арабите?

Отговорът на учените е прост: те не са били достатъчно силни в нито един момент преди Първия кръстоносен поход. Въпреки това степента, до която молбата за помощ отеква сред хората, е огромна. Тя изненадва дори тези, които призовават за действие – византийския император Алексий I Комнин и папа Урбан II. Те дори са смутени от броя на последвалите призива, особено от броя на невоюващите, а именно жени, възрастни хора, болни и куци.

Откликът е толкова силен, защото папа Урбан II комбинира идеята за справедлива война за освобождаване на Светите земи и събратята християни от потисничеството с обещанието за опрощаване на греховете за онези, които предприемат пътуването. По този начин, в допълнение към справедливата война срещу агресията и потисничеството, кръстоносните походи, които тогава не са наричани с това име, предлагат път към небето чрез опрощение на греховете. Пътуването до Йерусалим е преди всичко поклонение за всеки участник, защото това, което го определя като кръстоносец, е, че той полага клетва пред Бог, а не пред папата, епископа или неговия светски господар.

Друга невярна представа е свързана с убийствата и покръстванията на невинни мюсюлмани. Клетвата на кръстоносците не е била, както Холивуд иска да повярваме, “да убиват сарацини”, казват историците. Тя дори не е клетва за поемане на политически контрол над Йерусалим, а обет за молитва на Божи гроб.

Често се приема, че главната цел на кръстоносните походи е била насилственото покръстване на мюсюлманския свят. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. От гледна точка на средновековните християни мюсюлманите са били врагове на Христос и неговата църква. Задачата на кръстоносците е да ги победят и да се защитят от тях. На мюсюлманите, които са живеели в спечелени от кръстоносците територии, обикновено е било позволено да запазят своята собственост и препитание и винаги - своята религия. Наистина, през цялата история на кръстоносното кралство Йерусалим мюсюлманските жители далеч превъзхождат католиците. Едва през ХІІІ век францисканците започват усилия за покръстване на мюсюлманите - чрез мирно убеждаване, а не чрез заплаха от насилие, но те са предимно неуспешни и накрая изоставени.

Освен това всеки кръстоносец е отивал на индивидуално търсене на пречистване, тоест не е действал съгласно изискванията на властта, а в съответствие със собствената си съвест. Професор Мадън го формулира по следния начин: „Една кръстоносна армия всъщност беше слабо организирана тълпа от войници, духовници, слуги и последователи, движещи се в приблизително една и съща посока за приблизително същите цели. Веднъж тръгнал на поход, той можеше да бъде контролиран не повече от вятъра или морето.“

И така, каква е истината за кръстоносните походи? От безопасното разстояние на много векове е достатъчно лесно да се намръщиш с отвращение към кръстоносните походи. В крайна сметка религията не е нещо, за което да се водят войни. Учените все още работят по тези въпроси. Но много вече може да се каже със сигурност. Като начало, кръстоносните походи на Изток са били във всяко отношение отбранителни войни. Те са пряк отговор на мюсюлманската агресия - опит за връщане назад или защита срещу мюсюлманските завоевания на християнските земи. Християните през ХІ век не са били параноични фанатици. Мюсюлманите, които могат да бъдат и миролюбиви, наистина стрелят по тях. От времето на Мохамед средството за мюсюлманска експанзия винаги е бил мечът.

С огромна енергия воините на исляма се нахвърлят срещу християните малко след смъртта на Мохамед. Те са изключително успешни. Палестина, Сирия и Египет, някога най-християнските области в света, бързо се предават. До VІІІ век мюсюлманските армии са завладели цяла християнска Северна Африка и Испания. През ХІ век селджукските турци завладяват Мала Азия, която е била християнска от времето на свети Павел. През следващите векове покоряват Балканския полуостров и на два пъти за малко не превземат Виена.

Точно тази експанзия ражда кръстоносните походи. Те не са плод на въображението на амбициозен папа или хищни рицари, а отговор на повече от четири века завоевания, в които мюсюлманите вече са завладели две трети от стария християнски свят. По тази причина в отчаянието си императорът в Константинопол изпраща съобщение до християните от Западна Европа с молба да помогнат на своите братя и сестри на Изток. Не трябва да забравяме, че съпротивата на християнска Европа, като например походите на полския крал Владислав ІІІ и победата на Хуан Австрийски над турския флот при Лепанто, също са били по същество кръстоносни походи. В един момент християнството като вяра и култура е трябвало да се защити или да бъде погълнато от исляма и кръстоносните походи са били тази защита.

Какви са били истинските оръжия на рицарите - четете в новия брой на сп. "Космос"