ИВАН БУТОВСКИ

Понякога животът и славата се разминават фатално. Световната история е пълна с примери на забележителни личности, починали в неизвестност, които се прочуват години след смъртта си. В това отношение обаче едва ли има по-ярък случай от биографията на американския писател Джон Кенеди Тул. И въпреки че няколко поколения в литературния свят оценяват писателските му умения като похвални, романите на Тул са отхвърлени приживе.

Писателят, в чийто живот трагедията и комедията се преплитат по странен начин, е роден на 17 декември 1937 г. в Ню Орлиънс като единствено дете на Джон Тул и Телма Дюкоинг.

Образованието му

е безупречно

Познат през по-голямата част от живота си като “Кен”, той учи в държавните училища в енорията на Орлиънс, където е отличник. Получава стипендии, впоследствие завършва бакалавърска степен по английски език от университета “Тулейн” през 1958 г. и магистърска степен по литература от Колумбийския университет в Ню Йорк през 1959 г.

Тул за кратко преподава английски в Югозападния институт на Луизиана (сега Университет на Луизиана в Лафайет), след като получава магистърска степен, но скоро се завръща в Ню Йорк, за да защити докторска степен, преди да бъде призован в армията през 1961 г. През следващите две години е изпратен във Форт Бюканън в Пуерто Рико, където преподава английски на испаноговорящи новобранци. Точно там пише и голяма част от творбата на живота си - романа “Сговор на глупци” (A Confederacy of Dunces).

Самото заглавие е взето от мотото на нетрадиционната книга - една мисъл на Джонатан Суифт, която гласи: “Когато на света се появи истински гений, ще го познаете по това, че всички глупци се сдружават против него”. А

главният персонаж

е повече от необичаен

Неговият антигерой, Игнациус Дж. Райли, е един от най-оригиналните образи в американската литература изобщо, самопровъзгласил се учен във война с това, което според него е “липса на теология и геометрия” в съвременния свят, и чиято интелектуална егомания е

сравнима само

с неговия мързел

Действието се развива в Ню Орлиънс през 60-те години на миналия век. В книгата се преплитат злополуките на Игнациус с множество колоритни типове в одисея, която един критик нарича „великото комично скитничество“. Новелата се фокусира върху подвизите на неудачника Игнациус Райли - затлъстял, лицемерен архиконсервативен безделник, който е решен да осъди модерния свят. Криволичещият сюжет превежда неудачника през различни групи от мултикултурния Ню Орлиънс: некадърни полицаи, улични продавачи на порнография, евреи собственици на фабрики, хитри афро-американци, самовлюбени гейове и лесбийки, корумпирани собственици на долнопробни магазини и барове във френския квартал... А въпреки че не са директни прототипи, както Игнациус Дж. Райли, така и майка му, Айрийн Райли, имат биографични отражения съответно в Тул и собствената му майка.

Игнациус е забележителен с това, че

засенчва всички останали

по отношение на мащаба на своите слабости. Той изповядва особено внимание към спокойствието и строгостта на средновековната монахиня Хросвита и към “Утехата от философията” на моралиста Боеций. Образован далеч отвъд постиженията на най-близкото си обкръжение, героят е и изненадващо оригинален социален критик. В същото време е толкова самодоволно мързелив, че неговата интелигентност неизменно се използва,

за да оправдае собствената

му безотговорност,

вместо да повлияе на някаква реална социална промяна.

Основната фабула е как такъв човек може да си намери дори най-обикновена работа - стремеж, постоянно подтикван от разтревожената му родителка, който той се опитва да удовлетвори: “- Какво искаш да кажеш, чедо? Такова добро момче, с образование, и то какво…

- Работодателите съзират у мен отрицание на собствените си ценности. - Той се обърна по гръб. - Страхуват се от мен. Вероятно се досещат, че съм принуден да функционирам в столетие, което ме отвращава.”

И когато накрая гладният Игнациус е нает като продавач на хотдог, той не се сдържа и вместо да ги продаде, изяжда поверените му сандвичи с думите: “Отдавна не си спомням да съм се чувствал така удовлетворен. Какъв късмет, че попаднах тук! А ми предстои ден, изпълнен бог знае с какви ужасии! Понастоящем съм безработен и ме изстреляха да диря работа. Със същия успех можех да тръгна да диря и Христовия потир. Вече цяла седмица се щурам из центъра.

Ясно е, че не съм

достатъчно извратен,

за да покрия стандартите на съвременния работодател.”

Но над иначе забавната книга на Тул сякаш витае проклятие. Уверен в способностите си, а и получил окуражителни оценки, той предава ръкописа на своя роман на престижното издателство “Саймън и Шустър” през февруари 1964 г. И редакторът Робърт Готлиб, по настояване на асистента Жан Маркс, първоначално насърчава издаването й. Връщат му ръкописа само с дребни забележки и корекции. Но тогава сякаш някакво тайнствено проклятие задейства сложна поредица от препятствия пред младия автор. В продължение на цели две години издателите постоянно искат нови и нови ревизии. Накрая “Саймън и Шустър” изоставят романа и за голям ужас на Тул му връщат ръкописа. Въпреки първоначалния интерес към романа му накрая издателите теглят една епитафия за произведението, че

“всъщност в него

не става дума за нищо”

Както пишат биографите му години по-късно, вероятно те са предположили, че Тул просто ще отиде да му издадат книгата другаде. Но трагедията е, че писателят не го прави, защото вече е твърде обезсърчен да преследва други издатели. Така в края на 60-те години Тул става жертва на нарастващата си депресия и параноя. През 1967 г. неговият приятел от казармата Дейвид Кубах посетил Тул и забелязал признаци на параноя. Тул страдал от интензивни, повтарящи се главоболия, които неговият лекар не могъл да излекува. Отказвал преглед при невролог и не след дълго студентите му започнали да се оплакват от язвителните му монолози и изказвания. А самият той пред приятели се оплаквал, че някой е откраднал книгата му, че е бил следен и че правителството е поставило някакво устройство в мозъка му.

Все още живеейки в дома на родителите си, изглежда че вероятно е отключил нарастваща зависимост от алкохола и все по-хаотично поведение в класната стая, преди да напусне преподаването. Негови колеги разказват, че Тул се е затворил, прекарвайки все повече време в писане в офиса си. Приятел, който го посетил през декември, го намира в дълбока депресия. Тул бил толкова погълнат от работата си, че започнал

“да говори и да се

държи като Игнациус”

- главния му герой. Накрая взема последните спестявания на майка си и изчезва от Ню Орлиънс, като пътува из САЩ за два месеца.

Тул се самоубива близо до Билокси, Мисисипи, на 26 март 1969 г. от отравяне с въглероден окис, след като е пуснал тръба от ауспуха на колата си през прозореца на колата си. Изглежда решението е взето след силен душевен крах, вследствие на липсата на признание, тъй като малко преди това е отишъл да посети къщата на рано починалата писателка Фланъри О'Конър. Само майка му знае съдържанието на предсмъртното писмо, което е оставил. Тя описва бележката като „странна и абсурдна" и „безумни бълнувания“, но така и не дава на никого да я види. Тул е погребан в гробището “Грийнууд” в Ню Орлиънс и може би никой повече нямаше да чуе нещо за него, ако амбициозната му майка не се бе заела

да издаде злощастния му

роман посмъртно

В течение на години амбициозната жена изпраща ръкописа на седем издателства и всички го отхвърлят. Най-накрая през 1976 г. тя се обръща към писателя Уокър Пърси. След многобройни писма и безброй телефонни обаждания Телма влиза в кабинета му и направо го заставя да прочете книгата. Той го направил и веднага оценил стойността й. През 1980 г., със съдействието на Пърси, Louisiana State University Press публикува 2500 копия на “Сговор на глупци“. Само година по-късно тя е удостоена с наградата “Пулицър” за художествена литература, а скоро след това са продадени милиони копия и книгата се превръща в световен бестселър.

Но въпреки чутовния успех сякаш частица от проклятието продължава да живее и до днес. И ненапразно в десетилетията от излизането й “Сговор на глупци” получава прозвището “най-проклетата ненаправена филмова адаптация”.

Логично, веднага след награждаването на прословутата книга Холивуд проявява огромен интерес към филмирането й. Известният комик Джон Белуши е първият актьор, избран да играе Игнациус. Той е приятел с Дан Акройд и има много успешни роли, а кулминацията на славата му е през 1980 г. с мюзикъла “Блус Брадърс”. Но през март 1982 г. умира от свръхдоза. Следва цяла поредица от актьори, нарочени за ролята, които имат подобен лош късмет, и направо трагични предизвикателства, които

измъчват всяка филмова

адаптация на този материал

По-късно през 80-те години е предложена друга интригуваща версия на проекта. Джон Уотърс иска да направи филм по “Сговор на глупци”, в който Pink Flamingos водят Дивайн в ролята на Игнациус. Продукцията обаче така и не се реализира. Уотърс ще каже по-късно, че отчасти причината, поради която тази версия на “Глупците” никога не е стартирала, е неговото убеждение, че никоя филмова адаптация не може да се справи с написаното от Тул.

И все пак, въпреки пропадането на множеството опити за продукция, Холивуд продължава да преследва идеята и през 90-те години. Оттук нататък други забележителни комедийни легенди като Джон Кенди и Крис Фарли са прикрепени към проекта под различни форми. Нито един от тях обаче не стига много далеч, като трагичната смърт на всеки от тези комици гарантира, че бутонът за пауза на тази адаптация отново ще бъде натиснат. Постоянното присъствие на комедийни легенди, които умират твърде млади в ролята на Игнациус, започва да създава усещането, че този герой е прокълнат и че всеки нов опит ще бъде обречен на провал.

Но дори и тази репутация не може да попречи на киноиндустрията да филмира прочутото литературно произведение. В края на 90-те години на миналия век Джон Гудман е натоварен да изиграе Игнациус, докато Paramount Pictures избират емблематичния Стивън Фрай да напише адаптация. Нито една от тези версии на филма не набира много скорост, но в първите години на 21-ви век изглежда, че най-накрая има надежда “Сговор на глупци” все пак да стигне до големия екран. Стивън Содърбърг и Дейвид Гордън Грийн обединяват усилията си през 2005 г., съответно като сценарист и режисьор на нова версия на този сюжет. Ако някога е имало екип, напълно квалифициран да представи тази книга като филм, това е дуото, всеки от които е добре запознат с нестандартното разказване на истории.

Това личи и от странния актьорски състав, събран за филма, с Уил Феръл като Райли. Въпреки че има

нажежена комична

звезда в главната роля,

тази версия също отива в задънена улица. В края на 2006 г. има спекулации, че това се дължи на промени в ръководството на Paramount Pictures, които оставят филма без водеща фигура.

След тази актуализация версията на Грийн избледнява и никога няма да бъде реализирана. Ако през предходните 25 години витаеше чувството, че нова версия на този филм непрекъснато се разработва, след като и тази адаптация се проваля, Холивуд сякаш затвори вратата за филмирането на “Сговор на глупци”. През 2012 г., когато Paramount Pictures назначи Джеймс Бобин и Зак Галифианакис съответно за режисьор и главна роля във филма, наистина изглеждаше, че в продукцията е инжектирана нова вълна от живот. Това обаче също не доведе доникъде. През 2015 г. в Бостън е поставена театрална постановка с участието на Ник Оферман, но към днешна дата това остава единствената успешна адаптация на книгата.

Не е за чудене, че хората смятат бъдещия филм за “Сговор на глупци” за прокълнато начинание.