Роденият в Асеновград здравеняк побеждава над 1000 противници по селските събори, стига и до участие на олимпиада. Сега е решил да се отказва,
за да намери следващите шампиони сред децата, които тренира

Наближи ли олимпиада, по традиция започваме да пресмятаме плахо с колко медала евентуално нашите спортисти ще защитят реномето на българския спорт. И едно от първите места, към които се насочват надеждите на обществото, е залата по борба, разбира се. Оттам започва пътят на легендарни шампиони, които с подвизите си подклаждат и до днес общата национална гордост.

Сега техните наследници тренират в отоплени зали, трупат мускули в добре оборудвани фитнеси и разпускат в луксозни спа центрове след тежки тренировки. Но някога е било различно. Първите борци тренират и

се състезават направо

на селската поляна,

без да обръщат внимание на жаркото слънце или сковаващия студ. Тази традиция някак успява да оцелее и до днес. На различни места в страната по различно време в годината се провеждат пехливанските или както още са известни, народните борби. Хиляди хора се събират на предварително уговореното място, оформят кръг с телата си и надъхват с мощни крясъци съвременните гладиатори, които разчитат единствено на физическата си сила. Ако сте присъствали на подобно зрелище, то със сигурност сте чули името Димитър Кумчев.

Роденият в Асеновград здравеняк е абсолютната легенда на народните борби. Жалко е, че не са олимпийски спорт, защото в противен случай Митко Кумчев щеше да е

рекордьор по завоювани

олимпийски титли

Самият той някак небрежно изброява успехите си, въпреки че му е струвало много, за да ги постигне.

“За първи път станах шампион на Асеновград през 1998 г. Тъкмо бях навършил пълнолетие и дори още бях ученик. Оттогава до ден днешен само пет пъти не съм ставал първи. В три от случаите бях с много тежки контузии – два скъсани бицепса и едно извадено рамо. Не бях първи и когато пандемията от коронавирус беше сковала света и състезания просто не се провеждаха. През всичките други години аз съм победителят, колкото и нескромно да звучи”, разказва пред “24 часа” абсолютната легенда на народните борби.

Успехите на селската поляна съвсем не са единствената му златна звездичка в професионалната автобиография. През годините печели десетки медали и в свободната борба. Още на 17 години е приет в националния. Над 20 пъти е шампион на България, печелейки златни медали в почти всички възрастови групи. Световен и абсолютен световен шампион по плажна борба през 2009 г. Носител е на пояса “Дан Колов” и е участник на олимпийските игри в Рио. 15 години се състезава в немската Бундеслига, където три пъти става шампион.

“Как стана ли? С много труд и постоянство. Преминах през големи трудности, преживях тежки операции, но всеки път се връщах с още по-голямо желание да се докажа”, казва Димитър. Той не си води точна статистика, но по най-груби сметки има поне хиляда победи над корави съперници с огромно желание да се докажат. И тази бройка съвсем не е пресилена, защото обикаля по съборите от ученик и почти

веднага проявява талант

и достатъчно хъс,

за да бъде с една крачка пред останалите.

“Бях на 16, когато в едно хасковско село спечелих първата си жива награда. Беше едно прекрасно кочле, както ние тук наричаме шилето. Толкова го харесах, че накарах баща ми да го качи в багажника на колата и го закарахме при дядо, който гледаше животни. Кочът се оказа изключително полезен и свърши много добра работа с овцете на дядо, бая агънца се пръкнаха на бял свят”, смее се големият шампион.

След първото кочле още

стотици животни са качени

върху гърба на победителя, за да си ги носи у дома. Но невинаги е лесно да качиш животното в багажника и да отпрашиш за вкъщи. Раждат се и приключения, които се помнят за цял живот.

“Борихме се в ямболското село Капитан Петко Войвода и голямата награда беше теле. Направихме много зрелищни схватки с момчетата и накрая пак аз бях шампион. На втория и третия им дадоха парични награди, а на мен теле! Нямаше как да го оставя там и помолих един приятел да го натоварим в неговата кола. После започна най-дългото пътуване в живота ми, въпреки че трябваше да изминем около 200 км до родния ми град. Телето беше вързано в багажника, но някак успя да оближе врата на приятеля ми и той за малко да ни забие в едно крайпътно дърво. После животното започна да извършва своите естествени нужди и да размахва опашка. Така украси колата, че почистването й се оказа почти невъзможно, а на мен ми остана спомен за цял живот”, спомня си с усмивка шампионът в народните борби.

Въпреки преживения стрес Димитър продължава да товари спечелените с борба животни в багажника, за да ги докара в родния си град. Всичките му награди са все благородни екземпляри, които преливат от синята си кръв на стадата в Асеновградско.

С тези понякога хубави, понякога тежки, но винаги динамични моменти май е свършено. Съвсем скоро

носителят на

пояса “Дан Колов”

планира да се откаже от участие в народните борби, за да даде път на по-младите. Едва ли обаче ще се ориентира към някое по-спокойно занимание с нормирано работно време и нормирани дневни, седмични и месечни емоции. Големият шампион се е насочил към треньорския занаят, където нервите в никакъв случай не са по-малко.

“Време е да поема по друг път. Създадох своя собствена школа и спортен клуб по борба в Асеновград и в момента тренирам повече от 35 деца. Ще имам и мъжки отбор, който да се състезава на вътрешните първенства. Опитвам се да поведа младите към по-високи резултати от тези, които постигнах самият аз. Уча ги, че няма невъзнаграден труд. Положиш ли усилия, успехът е само на една ръка разстояние”, категоричен е Димитър Кумчев.