Някога искаше да стане авиатор.

„Какъв ще станеш като пораснеш, го питаха“.

„Авиатор, отвръщаше наум той.“

Тогава нямаше пилоти, защото аеропланите още не бяха станали самолети. Тогава целият свят се побираше в един двор, откъдето не трябваше да излиза. Сега целият свят е негов, но не го пускат да влиза в дворовете. Не, че ще открадне нещо, ама кой ще пусне бездомник в двора си.

Направо да си отворят къщата, си мислеха хората. И насъскваха кучетата си по бездомниците. Кучетата така свикнаха, че и без да ги насъскват, само по миризмата разпознаваха бездомника и започваха да лаят връз него. Тогава, когато искаше да стане авиатор, още не се бяха появили бездомниците. Сигурно защото хората не изхвърляха храна в кофите за смет. „Събери си трохите в шепа, че е грехота да остане така масата, казваше баба му“.

Той събираше трохите в шепа, вдигаше глава като пиле, което пие вода, изсипваше всичко от шепата в устата си и бягаше навън да става авиатор. Беше си направил аероплан в клоните на черешата в двора и гледаше как баба му разнася останалата храна на добитъка – козата, яретата, прасето, пилците…

За бунището оставаше само боклукът след премитане на стаята. Дори врабците не откриваха нищо за себе си и кацаха върху оградата на кочината. По онова време отшелниците били по пещерите, сега са по кофите за смет. Той събираше трохите в шепа, изсипваше ги в устата си и бягаше в двора. Качваше се в клоните на черешата, където си бе сковал аероплан. Всички подозираха, че си е направил колиба в клоните и си мислеха, че някога ще стане най-малкото архитект.

Само той знаеше, че това е аероплан, което се потвърждаваше и от вятъра в клоните, който рошеше косата му, колчем подпалеше двигателя и моторът равномерно започваше да работи през устните му: „Б-р-р-ъм, бррррръм, бръм“…

Той дърпаше клоните като лостове, въртеше кормилото – още нямаше и волани даже – от магарешката каручка, докато…

Докато един ден светът не се превъртя. Докато остана и без дядо, и без баба. А чичовците и лелите дойдоха да го изгонят от двора. Слава Богу, това стана тогава, когато хората започнаха да влизат в грях и трохите отиваха в казаните за смет. Ведно с всичко, което оставаше върху покривката – корички хляб, остатъци от торти, неоглозган кокал.

И светците изоставиха пещерите и се преместиха до контейнерите за смет. Тогава и той си сложи ореола и само по един ореол излезе на улицата. Ореолът през студените нощи го топлеше, а през слънчевите дни му пазеше сянка.

През останалото време бръмчеше с него между кофите за смет и всички мислеха, че е луд. Само той знаеше, че не е луд, но и без това обитаваше само собствения си свят, и това му беше достатъчно. Хората се смееха и се предупреждаваха: „Бръм, Бръм идва“… Или: „Бръм, Бръм, къде ти е самолетът?“…

Докато един ден докараха истински, ама съвсем истински самолет в центъра. Дори не беше съвсем самолет, а изтребител. Сложиха го върху един бетонен постамент, вързаха го с четири болта върху постамента – случайно да не тръгне и да избяга. „Бръм, Бръм, виж, самолетът ти дойде“ казваха хората. Той се усмихваше така, както винаги се е усмихвал. Даже малко повече. И започна да крои планове как да отвлече самолета и да полети високо, високо…

Тайно от всички се пресели в търбуха му, примъкна няколко изхвърлени одеяла, които много, ама много приличаха на парашути. Най-хубавото на самолета беше, че не валеше дъжд в него и хората започнаха да се чудят защо след дъжд винаги е сух. Но не го свързваха със самолета. Той всяка сутрин скачаше с парашута си от самолета и беше много щастлив. Но до кабината не можеше да стигне.

Не, че не можеше. Страх го беше самолетът да не тръгне. Качваше се понякога нощем на крилото, надничаше в кабината, с поглед галеше волана, който нямаше нищо общо и въобще, ама въобще не приличаше на колело от каручката на дядо му. Ръчките не бяха от клони, имаше истински циферблати. Съвсем като будилника на баба му преди. „Сигурно звънят, ако авиаторът заспи, си мислеше той“…

Иначе за какво са му толкова часовници на един авиатор, който има истински волан и истински ръчки в кабината. Една нощ се престраши. Повдигна люка, не беше заключен. И седна в седалката на авиатора. И подпали двигателя..„Б-р-р-ъм, бррррръм, бръм“…

На другия ден намериха тялото му, хванато за волана. Но него го нямаше – най-после бе полетял към небето…

*От фейсбук