„До дъно той душите развълнува.

Как гледахме ний в празния прибой.

Какво, че той не знаеше да плува?

Ний вярвахме, че ни спасява той.“

Христо Фотев

Три дни валя… На четвъртия ден земята се удави и не можеше да поеме повече вода. Локвите пораснаха, после се сляха с хоризонта. Плъховете напуснаха контейнерите за смет и търсеха високото да се скрият. Планините се раздвижиха и започнаха да слизат с дъжда в ниското. Къщите потънаха до кръста във водата и комините като шнорхели се подаваха от нея. Хората се преселиха на вторите етажи и им беше жал да изгонят плъховете от там. Такъв дъжд падна. Но когато плъховете започнаха да напускат и къщите хората съвсем се уплашиха. Това беше лошо знамение. Започнаха да изяждат всичко и спряха да пълнят контейнерите за смет. Такъв дъжд падна. Той се беше сврял под едно дърво на хълма и се молеше някоя светкавица да го уцели. „Бог сигурно има други мишени… Пък и кой ли ще се сети за мен?, опитваше се да прости на Господ той“… Ако се бе сетил за него отдавна да го бе прибрал. „В рая дали изхвърлят храна в кофите за смет?“ Ама щом има хора, значи има и смет. Пък и как да умра там, пък дори от глад, като няма накъде повече да се умира в рая…

Беше се сгушил под дървото и се състезаваше с листата му – кое повече трепери. Беше подгизнал от дъжда толкова, че пръстите му побеляха и кожата им се набръчка. Толкова се набръчкаха възглавничките на пръстите, че започнаха да се цепят. Боляха го. Долу в ниското реката влачеше дървета, автомобилни гуми, покриви на къщи, коли… За първи път съжали, че е на улицата – изхвърлен от всичко и от всички…

„Ако имах къща дъждът щеше вече да я е отвлякъл и аз няма да се мъча повече“… В такива моменти на човек какви ли не мисли му минават през главата. Реката се разширяваше. И трупаше кал и камъни по новите си брегове. После решаваше да си ги прибере отново… Не вода, а кал и камъни, примесени с автомобили и дървета идваха отгоре. Реката потопи и неговия контейнер за смет, после го отмъкна със себе си. И между всичко, влачено от нея – една детска глава. Дори не видя цвета на косите.

Покрай реката, вероятно майка му, се опитваше да подаде пръчка на детето, но не смееше да влезе във водата. Толкова страшно, щом и майката не смее да спаси детето. Той свали балтона и се хвърли. А не знаеше да плува... Стигна до детето, подхвана го и успя да го качи на едно дърво. После продължи надолу по реката, която чистеше от смет коритото…

*От фейсбук