„Морето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега“…

Христо Фотев

Един ден морето го изхвърли на брега. Боцманът стана капитан на неговото място, а на брега едно улично куче му стана боцман… Заживя между контейнерите за смет, които плъховете напускаха още като чуеха на завоя приближаващата сметосъбираща машина. „Плъховете първи напускат кораба“…

Те буквално извираха от контейнера за смет. После се разбягваха на всички посоки. Така той разбра, че световните посоки не са четири. Всяка посока, към която гледат очите, е световна. Стига да тръгнеш към нея. Едва край контейнерите за боклук разбра, че е хванал неправилната посока. А можеше да остане на някое пристанище, можеше да заживее там. Така мислеше в началото. Мислеше си, че, ако бе останал на някоя топла точка, сега нямаше да студува през зимните вечери. „Но пък от друга страна там храната щеше да се разваля по-бързо“…

Плъховете се разпиляваха на всички световни посоки и се връщаха чак тогава, когато казанът за смет започнеше да се пълни. През това време влизаха в мазите на хората и душеха през стъклото какво има в бурканите със зимнина. После правеха любов, после се връщаха, после потъваха в кофите за смет и учеха младото поколение как да се крие от котките.

Плъховете и тука, и на кораба служеха единствено като аларма за приближаваща опасност. Той постепенно си направи екипаж от котки, боцманът въртеше опашка до него и не се сърдеше на екипажа. Разбира се, че си имаше и любимец от екипажа. Назначи едно коте за юнга заради приличащата на моряшка фланелка козина... То лягаше вечер при него, после намираше болно място по тялото и започваше да наприда болката, свряло се в нея…

Понякога събираше децата от махалата и им разказваше за далечни земи. За далечни земи и близкото море им разказваше. И децата единствени не го замеряха със стрели и камъни, децата единствени не го ритаха само заради това, че е изпружил крака до контейнера за боклук. Само децата вярваха, че той е капитан. Родителите им бяха забравили как тогава, когато бяха на годините на децата им, той ги събираше и им раздаваше шоколади от далечни страни. Но израснаха на сушата и като пораснаха и спряха да ядат шоколад спряха да му вярват.

И решиха, че капитани има само в книгите, които техните деца не прочетоха. А той забрави да ходи като моряк, стъпил на земята… Всички деца му вярваха и без клатушкаща се моряшка походка. Нощно време заспиваха с море в очите. И с хартиени корабчета до главите, които той им правеше. Сутрин с мъка се опитваха да преплуват сънищата си и да слязат на брега. После не си доизяждаха филиите за закуска и ги носеха на своя капитан. Всички деца му вярваха и до едно се кълняха, че един ден ще го вземат за капитан на техните кораби.

И ще порят вълните с него, а Боцман – така всички наричаха кучето вече – ще предупреждава за суша. Но не, за да слязат на брега. Защото не искаха да слизат на брега, където техният капитан се превръща в един обикновен бездомник с глава, пълна със спомени. Той вярваше на децата толкова, колкото те му вярваха. Понякога забиваше в контейнера прът с опъната като платно риза на него. Децата обикаляха контейнера, превърнат в кораб и крещяха: „Капитане, ляво на борд“…

Един ден едно от децата не му повярва. Не беше преплувало съня си, изяде си цялата филийка. Поиска още една, майка му се зарадва. То изяде и нея. Излезе навън, където децата слушаха своя капитан. Приближи, подритна го с крак така, както възрастните го подритваха и каза: „Ти не си никакъв капитан. И ако искаш да знаеш, морето не съществува“…

Той се опита да преплува една сълза в окото, после дълго гледа как децата се отдалечават като мъртъвци, изхвърлени на брега. И понеже знаеше, че морето само живите обича, слезе на брега… После намери една скала – най-пусти са скалите с фаровете…

Защото знаеше, че това е единствения начин да оживееш… И като в предишната приказка боцманът се върна при казаните със смет, но така и никой не разбра къде отиде капитанът…

*От фейсбук