В памет на Антония Огоста

Гонеха я от заведенията. Гонеха я от масите. Гонеха я от жи-вота си, а тя не искаше нищо друго освен да рисува. Ходеше със затъкнато перо от гларус в косата си и понякога го вадеше и рисуваше с него. В светлата част от живота си пишеше сти-хове, а в най-светлата работеше в морга. Къпеше мъртвите с маркуч и наблюдаваше как душите им отлитат нагоре. Но веднъж една душа се завърна и тялото потрепера от студа на водната струя. Първото нещо, което направи тогава не бе да се уплаши. Първото нещо бе да провери дали душата не е сбъркала тялото.

„Току-виж, си каза тогава, направят аутопсия на жив човек“…

Когато се увери, че душата не е сбъркала тялото пи вода от маркуча. После си намокри ръката и три пъти си поръси гърдите да й мине страхът. Чак тогава усети, че се е уплашила. И спря да пише стихове. Напусна работа, напусна живота и се пресели на улицата. Според нея не е едно и също да се изселиш от тялото си и това, да напуснеш живота. Намери перо и започна да рисува с него. Хората мислеха, че тя рисува за пари. Но тя не рисуваше за пари. Искаше да нарисува душата на жив човек. Преди още да е напуснала тялото. Хората я гонеха от масите, защото не иска-ха да са толкова грозни. Но те не знаеха, че тя рисува не тях, а душите им. Тя им даваше рисунките после, те я обиждаха. После й хвърляха монети по земята и я караха да пълзи между масите. Тя не искаше да пълзи. И монетите не ги искаше. Но това бе начин да им извади на светло душите, за да ги рисува после.

Нощем се прибираше в една забравена барака накрая на града. Събуваше си обувките, разтриваше дълго ходилата си и лягаше да спи. Избра си тази барака, защото знаеше, че никой няма да дойде чак тука. А щом никой няма да дойде, значи, че никой няма да умре тука. Тя не се страхуваше от мъртвите, а от живите се страхуваше най-много. Сутрин ставаше, пипаше се по главата, после разтри-ваше тялото си. После установяваше, че е жива и излизаше от бараката. И тръгваше да търси модели за рисуване. Преди това минаваше покрай един контейнер за смет, закусваше нещо набързо и огласяше града с подпетените си обувки.

„Аз съм душата на обувките. Завърнах се и днеска в тях“… И беше щастлива от това.

Около перото стърчаха сухи треви, с които бе застлала в бараката. Беше извадила вратата от панти-те и я бе направила свое легло. Понякога сънуваше красиви мъже, с които прави любов. И това бе цялото щастие на света, което притежаваше. Когато отваряше очи тях вече ги нямаше и заради това доби навика да се опипва първо, за да се увери, че е жива. Обикаляше центъра на града и според хората миришеше лошо. Но тя се страхуваше да се изкъпе, защото знаеше, че само мъртвите ги къпят с маркуча. От който само един път пи вода – когато видя онази душа да се завръща в тялото.

Беше сигурна, че е най-красивата душа, която е виждала някога. Сигурно защото вече се бе срещала с Бог. Тя искаше да нарисува тази душа някога, но не й стига-ше смелост за това. Трябваше да овладее рисуването и зара-ди това обикаляше заведенията. Все повече започна да се уморява. Все по провлачено и по-надалеч се чуваше влаче-нето на подпетените обувки. Пълзеше между масите, съби-раше подхвърлените й монети, а после отиваше при един антиквар и си купуваше книги с тях. После се прибираше в бараката, и ако бе достатъчно светло, започваше да чете.

Понякога намираше книги в контейнера за смет, които носеше на антикваря. И в единия, и в другия случай го правеше, за да спаси книгите. Той единствен не я гонеше от масата с книги. Говореха си дълго за прочетеното, той се радваше, че някой чете книгите и това беше единствената радост в живота му.

Един ден, ровейки се в книгите намери една тънка книга със стихове. Антикварят погледна за цената, видя снимката и каза: „Виж авторката колко прилича на тебе“… Тя се усмихна с най-горчивата усмивка на света и се прибра за последен път в бараката.

„Вече съм съвсем излишна, щом хората нямат нужда от моите стихове“… След няколко дена я намериха с перо в ръката. И с недорисуван автопортрет на душата си…

*От фейсбук