• Как и защо спират тока на морската ни столица, за да заблудят терористи, че кацат в Австрия, разказва ключовият участник в операцията Стоян Милков
• Спецчасти обезвреждат български младежи на борда на Ан-24
• Убит е един - баща му работел за военния министър Добри Джуров

Малцина в морската столица си спомнят как Варна стана Виена, за да бъдат спасени пътниците на борда на български самолет. Случаят е известен като “Виенския полет” и като че ли е за холивудска продукция.

“24 часа” откри ключов участник в сагата, който си спомня и до днес важните детайли, но не е говорил за тях повече от 30 години.

В късния следобед на 7 март 1983 г. служителите на Гранична полиция във Варна са се събрали да отбележат предварително Деня на жената - 8 март, такива са порядките тогава. Един от компанията обаче е извикан спешно да се яви на летището.

Това е Стоян Милков - зам.-началник на службата за гранични пунктове в града и единственият, който говори свободно немски език. Умението му се очаква да помогне в заплетен екшън, който се случва около полета на самолет Ан-24, потеглил в 18 часа от София за Варна с 40 пътници на борда.

По пътя за аеропорта Милков научава, че четирима млади мъже вилнеят на борда и си мислят, че са успели да отклонят полета и самолетът ще кацне във Виена вместо във Варна. Това са Лъчезар Иванов, на 19 г., Красен Гечев, на 22 г., Ивайло Владимиров, на 17 г., и Валентин Иванов.

По това време трима от тях имат проблеми със закона и мечтаят да избягат на Запад. Гечев е бил в дисциплинарна рота, Владимиров е на отчет в детската педагогическа стая за измами, а Иванов, който е войник, е следствен за кражби.

В пилотската кабина са трима - 26-годишният Пламен Сталев, който се обучава за командир, бордовият механик Ангел Узунов и инструкторът Иля Лалов, който е на 29 г. Инструкциите, които получават, са да изпълнят желанията на терористите, доколкото може, за да не се рискува животът на пътниците.

Пътуването до Виена е невъзможно и по технически причини

- самолетът има толкова гориво, колкото му е необходимо за планирания полет плюс 30 минути за резерва. Похитителите обаче не приемат отказа, заплашват да отрежат пръста на стюардесата и да взривят самолета - казват, че имат четири бутилки със запалителна течност.

Младите мъже, за щастие, се оказват толкова наивни, че оставят членовете на екипажа сами в кабината. И така самолетът кръжи около 40 минути над Варненския залив, в това време на летището кипи трескава подготовка за неговото посрещане.

За целта на земята трябва да е тъмно. Тогава се случва нещо невиждано до момента, а и досега - спират тока на целия град. Варна потъва в тъмнина, за да се превърне във Виена. Преди да спрат тока, властите уведомяват болниците, за да си включат генераторите, ако има спешни операции. За час градът потъва в мрак.

Когато самолетът каца в западната част на пистата около 19,55 ч, следвайки предварителната уговорка, Милков се запътва към него в компанията на земната стюардеса Марта Константинова, а милиционери и спецчасти обграждат периметъра и чакат знак, готови да обезвредят терористите.

Милков се качва на борда, като се преструва, че е служител на австрийските власти,

но е облечен с цивилни дрехи. Той вижда ужаса в погледа на пътниците, суматохата и започва да говори на немски със стюардесата.

Нападателите са изнервени, Валентин е затворил стюардесата от полета в тоалетната, докато траят преговорите, а когато става напечено, опира нож в гърлото и заплашва, че ще я заколи. Лъчезар не е спокоен през целия полет.

Още във въздуха забелязва морето, но другите го убеждават, че това е река Дунав.

Похитителите не се ориентират добре в обстановката, не говорят немски и привикват Марта да им превежда. Тогава осъзнават, че са измамени и че този мъж не е за какъвто се представя - Лъчезар забелязва, че Стоян Милков е облечен с яке, произведено в България.  

Четиримата заговорници побесняват, а Валентин крещи от тоалетната: “Излъгахте ни! Това не е Виена! Сега ще колим!”.

В това време екипажът тайно пуска 4-ма командоси през вратата на багажното отделение и те мигновено щурмуват самолета.

“Моят колега от Гранична полиция Иван Буюклиев хваща вратата на тоалетната и я изкъртва. След това стреля по Валентин секунди преди той да пререже гърлото на стюардесата”, спомня си Милков.

Униформените успяват за няколко секунди да обезвредят тримата младежи. Пътниците, изпаднали в криза и шок, се опитват да помогнат, някои от тях скачат да се саморазправят с похитителите.

В блъсканицата Милков е повален на пода и остава да лежи дълго, прикован от рана на ръката си.

Стюардесата се разминава с уплаха и незначителни наранявания, след случилото се изчезва в чужбина.
Планът се оказва успешен и благодарение на добрата координация и навременна намеса се осуетява голяма трагедия.

По-късно Стоян Милков ще преосмисля случилото се, ще търси грешки и кусури, но

след толкова години е уверен, че действията на всички са били безупречни

С изключение на детайла с неговото облекло, но тогава не е имало начин да намерят в бързината униформа на австрийски граничар.

Пак по-късно ще стане ясно, че отчаяните действия са предприети, за да бъде избегнат големият резил - български самолет с терористи на борда да се приземи в австрийската столица и да предизвика потенциална заплаха. За случая е бил уведомен и Тодор Живков, който навярно е казал решаващото “да” за операцията.

Същата вечер Милков се качва на друг самолет, изпратен специално да откара закопчаните злосторници и него в столицата, където да даде обяснения за случилото се.

На другия ден полковникът е изпратен по живо, по здраво с благодарности, този път да успее да се присъедини на купона за 8 март с колежките от службата.

На летището се среща случайно със свой състудент, който разтревожено го пита дали знае за случилото се във Варна предишния ден. Прикрит по природа, Милков отрича да е наясно. Тогава мъжът споделя, че в полет до Варна е бил убит неговият син и той отива опечален да прибере тялото му.

Как се преплитат човешките съдби, нямах сили да му кажа истината. Той беше от кръга около Добри Джуров

и по-късно разбрах, че е бил разжалван заради сина си”, разказва Милков.

В крайна сметка мечтата да намерят по-добър живот, като отвлекат самолет, не се сбъдва за четиримата смелчаци. Единият намира смъртта си, другите трима са осъдени на 10, 9 и 7 години. Красен излиза от затвора предсрочно, но няколко години по-късно е убит. Твърди се, че е по поръчка на руската мафия.

В затвора Лъчезар получава прякора си Терориста. Когато излиза, става един от основателите на ВИС-2. През 2015 г. се самоубива в автомобила си. За Ивайло се предполага, че лежи и до днес в затвор в чужбина.

Всички участници в сагата получават медали, а Милков става началник на граничната служба, където се пенсионира 9 години по-късно. 30 години след това той не говори с никого за случилото се, дори и със семейството си.

  76-годишният полковник от запаса има интересно хоби - увлечен отдавна от красотата и мощта на металните птици, започва да изработва техни макети още от първия ден след пенсионирането си. Сега колекцията е в сутерена в къщата, в която живее със съпругата и сина си във варненския кв. “Виница”.

На вратата е залепил надпис на немски, който значи “Защото небето има нужда от нас”.

Експонатите са великолепни и имат нужда от много място,

за да бъдат изложени и оценени. Копия в мащаб 1:50 на американски и руски самолети, пътнически и военни.

“Още от малък съм запленен от самолетите. Когато работех на летището, използвах всяка възможност, като кацне самолет, да го изследвам отблизо”, спомня си Милков.

Първият макет, който изработва е на Ил-96, а в колекцията блестят гигантите Ан-225, “Еърбъс А380”, “Боинг 747”, “Конкорд”, бомбардировачи Ту-22 и Б-2. Някои от моделите са дълги над 2 метра, а най-лекият от тях тежи над 5 кг.

“Чертежите са ми в главата, изработването на всички тях ми отне много време. Даже си купих къща в едно рилско село, за да се отдам на спокойствие на хобито си. Изработени са от липа, някои са доста тежки.

Обичам да си ги гледам и да говоря за тях. През годините имах предложения да ги продам, но отказах.
Няколко съм подарил на приятели. Нямам модел на Ан-24 в колекцията. Много пъти съм летял с него, но не го харесвам, защото ми прилича на сврака.

През годините се интересувах от най-новото и най-голямото”, разказва пенсионираният граничен полицай.