Това казва доайенът на българското съдийство проф. Димитър Пармаков

За да стигнеш до топнивото, първо трябва да отидеш да свириш на село, категоричен е 91-годишният ветеран

Всички мислеха, че с въвеждането на ВАР главният съдия ще стане нещо като церемониалмайстор, който да ръководи голямото шоу на терена и в края му да обере овациите на футболисти и запалянковци. А да не забравяме и задачата му да хвърли ези и тура в края на ужасно завързани 120 минути, за да се реши кой първи бие дузпа и на коя врата ще бъдат изпълнявани. Това засега само човешко същество, а не машина, може да го свърши.

На световното в Катар истината лъсна с блясъка на 24-каратово злато, обсипало пръстите на шейховете на стадиона. Реферите направиха всичко по силите си да докажат, че не могат да бъдат запокитени в десета глуха и ще продължат да играят главна роля. И до днес продължава да се обсъжда поведението на Антонио Матеу Лаос по време на драматичния четвъртфинал Нидерландия - Аржентина. Заговори се, че испанецът дори може да се откаже от съдийството заради огромния натиск, на който е подложен от световното насам.

Да, съдиите

не могат да

бъдат отречени

и едва ли някога ще бъдат заобичани от играчи, треньори, футболни президенти и публика. Да не говорим, че българските арбитри от незапомнени времена работят в крайно враждебна среда, в която вербалните заплахи и физическото насилие дори не правеха особено впечатление на присъстващите на стадиона допреди петнайсетина години.

“24 часа” се свърза с човек, който знае как са били нещата не преди 15, а преди 70, че и повече години. Просто защото ги е преживял. Доайенът на българското съдийство Димитър Пармаков в момента кара 92-рата година от своя живот, но спомените му са толкова ярки, сякаш всичко се е случило не преди десетилетия, а вчера или онзи ден.

Длъжни сме да направим едно лирическо отклонение и да споменем, че проф. Пармаков помни добре и бомбардировките над София в края на Втората световна война. Важно е да се отбележи, след като в нашите уж модерни, уредени и сигурни времена Русия нападна Украйна и сега оръжията трещят и отнемат човешки животи само на няколкостотин километра от нас.

“Роден съм 1931 г. и

по време на

бомбардировките

над София

вече съм бил достатъчно голям, за да осъзная целия ужас. Щом засвиреха сирените за въздушна тревога, с родителите ми хуквахме към мазето на кооперация в близост до Медицинска академия. Около нас цареше паника и хаос. Беше толкова страшно, че зъбите ми тракаха от страх”, разказва Димитър Пармаков. Иначе баща му го води за първи път на стадиона още преди държавата ни да се включи във войната. Той е фен на “Славия” и по стара традиция синът наследява фенските пристрастия на своя създател.

“Баща ми ме заведе на “Славия” – “Спартак” (Москва). Стадион “Юнак” беше препълнен, а пред входовете два кордона полицаи пазеха тълпата да не нахлуе и да не стане някоя беля. Там се запали любовта ми по футбола и по “Славия”. И си го казвам

без никакво

притеснение,

защото футболен съдия не може да стане човек, който никога не е имал пристрастия към този или онзи клуб.

Обичаш ли един отбор, значи обичаш футбола и си готов да обвържеш живота си с него. Друг е въпросът, че вземеш ли свирката в ръце, вече всички отбори са твои и забравяш за пристрастията си. През годините не съм се уморявал да го повтарям на младите колеги”, разказва още 91-годишният ветеран, който прекарва 70 години от живота си във футболното съдийство и до днес е почетен председател на Съдийската комисия.

Легендата на българския футбол с усмивка добавя, че не спортът му носи професорска степен. Завършва електроинженерство в Техническия университет в София и след това става професор по електротехника и в продължение на 40 години завежда Катедра по електрификация на селското стопанство.

“Работех в Института, а

събота или

неделя отивах да

свиря някой мач

Започнах да съдийствам през 1955 г. и се отказах през 1980 г. След това 10 години бях председател на Съдийската комисия, после лектор на ФИФА и така си мина животът”, спомня си легендарният рефер. По време на богатата си кариера и в елитния футбол, и по селските терени си спомня само два случая, в които разярен ритнитопковец се опитва да му посегне.

“Сега също ги бият съдиите, но тогава се посягаше много по често. Един съдия не може да стигне до топниво, ако не е свирил на село. Там се калява психиката. Публиката беше на тъчлинията, нямаше полиция. Викаха някакъв селски пъдарин да опъне една лента и това ни беше защитата. Но на мен ми се е разминавало без сериозни неприятности, въпреки че съм започнал от най-долните дивизии, а след това имам повече свирени мачове в “Б” група, отколкото в елита”, разказва проф. Пармаков.

Няма как толкова видял и

препатил

футболен

функционер

да не бъде провокиран и относно слуховете за огромни рушвети, които навремето управляват съдийската свирка в полза на единия от двата отбора.

Почетният председател на Съдийската комисия категорично отрича да е имало подобни нерегламентирани практики. Свидетел е само на един по-шумен скандал, в който подкупът не са пачки с левове, а... салами.

“Имаше една история в Шумен с няколко съдии, които дори

постояха

за съвсем кратко

в затвора

Изрично искам да уточня, че в случая говоря единствено и само от моя гледна точка и няма да изброявам имена. Случката е от 82-ра или 83-та година. Тогава вече бях председател и бях организирал семинар на ст. “Българска армия”.

По едно време ме викат отвън и двама цивилни младежи ми показват картите си с думите: “Другарю Пармаков, дошли сме да вземем няколко от вашите хора и да ги водим на разпит.” В първия момент се стреснах, но след кратко колебание им отвърнах, че докато не свърши семинарът, никой няма да бъде извеждан насила от залата. Арестувайте ме мен, но друг човек няма да излезе оттук.

Имаше кратко напрежение, но те отстъпиха. Впоследствие все пак няколко човека бяха разпитвани заради разследване, че са взимали рушвети. Но не си мислете, че са получили пари в пликове. Кой тогава ще ти даде пари!

После се оказа, че технически директор на един от шуменските клубове “подкупил” съдиите с пет кутии шкембе чорба, четири щафети луканка и по една каса бира! Всичкото това богатство го осигурил от местния месокомбинат.

Това бяха

подкупите по

онова време,

кокошкарски истории”, смее се проф. Пармаков.

По време на разразилия се скандал той е принуден да вземе спешни мерки, за да предпази съдийската комисия от международен скандал. От ФИФА пращат назначение за Йордан Жежов да свири международен мач в Румъния. Да, но той е сред арестуваните и търка наровете в ареста.

“Влетях при тогавашния председател на футболната федерация Иван Шпатов и го предупредих, че ако от ФИФА и УЕФА научат, че исканият от тях рефер е зад решетките, това ще е равносилно на ритуално самоубийство за българското съдийство. Той ме послуша, задейства се и Жежов го пуснаха да отиде да свири мача, а после пак си го прибраха.

В крайна сметка всички бяха освободени, защото нищо не успяха да докажат и цялата работа беше една голяма глупост”, спомня си професорът с богата съдийска кариера зад гърба си. Той свири по селските групи, но и ръководи мачове с участието на някои от най-големите звезди на световния футбол. Втората задача определено е по-лесна за изпълнение.

“Големите

футболисти се

подчиняваха

безпрекословно,

но не на мен като личност, а на униформата ми. Всички до един уважаваха институцията, която представлявам. Отсъдя ли нарушение, застава мирно, приема го и не крещи по мен: “Кой си ти бе...”, категоричен е Димитър Пармаков. И днес, ако реши да отиде на стадиона, поне един от реферите задължително ще го разпознае и ще засвидетелства уважението си към човека, който без излишна помпозност може да бъде определен за жива легенда не само на българското, а и на световното футболно съдийство.