Ванга й казвала: Господ ти даде тази дарба, за да си отгледаш децата

Сгрешила, че Сашо Кадиев ще е момиче

Майка ми имаше дарба да предсказва бъдещето, това всички в София го знаят, на сума ти народ е помагала. По едно време дори я викаха в милицията, за да помага в разследвания на убийства, но никога не ни е разказвала каква се е случвало там, беше й забранено. Хората все по-малко вярват в свръхестествени и необясними сили, с времето стават все по-скептични, не забелязват вече дори обикновените чудеса. Жалко е, защото независимо дали вярваш, или не, съществуват на земята хора, които усещат по-силно и виждат по-далеч от другите. Като някои дървета, които необяснимо защо цъфтят в различен цвят от своя вид. Моята майка беше една от тях.

Казваше, че за първи път е усетила силата да предсказва бъдещето в Тирана, докато се изкачвала по стълбата на самолета. Обърнала се, погледнала баща ми, който й махал отдалеч, и в този момент

разбрала, че е дошъл

краят на тяхната любов.

Помислила си: “За последен път го виждам.” Самолетът излетял и наистина повече не го видя. Вярваше, че дарбата й е дадена, за да има как да отгледа децата си, леля Ванга същото й каза:

- Господ ти е дал тази дарба, Данко, за да си отгледаш децата!

Беше вярваща, но не фанатично. Казваше, че вярата я носиш вечно в себе си, достатъчно е да бъдеш добър човек, няма нужда да се кланяш всеки ден. Пълно е с хора, които непрекъснато ходят да палят свещи и се молят, обаче отвътре са лоши, подли, завистливи, самоизяждат се. Моята майка не ходеше често на църква, но баба беше друго нещо.

От съвсем малка я помня как се прекръстваше в тъмното, след като загасеше лампата. Съвсем ясен спомен ми е останал, понеже беше комунистическо време, на ходенето в църква не се гледаше с добро око. Не, че имаше забрана като в Съветския съюз, тук никога не са разрушавали храмове, но някак вярващите не бяха на почит, партията не одобряваше.

На Великден например нарочно пускаха по единствената телевизия някакъв страхотен американски филм, за да откажат хората да отидат на литургията,

комунистите се опитваха

да се надлъгват с Господа.

Но ето на! С Него се общуваше в тъмното, както е било по турско. И на мен ми остана този навик: прекръствам се вечер, преди да заспя. Искрената и неподправена вяра в бог и в доброто не влизаше в конфликт с дарбата на мама и нейните предсказания.

Разви способностите си, докато беше болна. Първо я лекуваха от кожната туберкулоза, после силните лекарства я удариха в бъбреците, правеше кризи, сума време изкара по болници. Там с други болни жени си правели кафенце и мама

на шега започнала

да им гледа на чаша.

На шега, на шега, обаче се оказало, че всичко им познава.

След години леля Ванга й каза да не гледа на черни чаши: “Няма да гледаш в черното” й беше рекла. И мама гледаше на ръка. Не я интересуваха линиите, мисля, че просто трябваше да ти държи дланта, за да те усети. Наблюдавала съм хора, които изпадат в ступор, след като им казваше изключително лични неща, за които никой друг на света не знае, освен тях самите. Потресаващо ясно виждаше нещата, не просто: това ще стане така, онова онака. Не, тя достигаше до подробности от живота, разкриваше толкова дълбоки тайни, дето човек дори не иска да си ги спомня.

Ставах свидетел на невероятно драматични сцени у нас, разплакани жени, които прегръщат и целуват майка ми, като цяло се държаха доста неадекватно. Ставаха все повече и повече, по едно време опашката започваше от нашата врата на четвъртия етаж, слизаше надолу по стълбището, излизаше извън кооперацията, виеше се по “Венелин” та чак до “Васил Левски”, който тогава се казваше “Толбухин”.

Е тая опашка чакаше за моята майка. Но развитият социализъм категорично забраняваше подобни прояви, какви ясновидки, какво гледане? Естествено, не след дълго

у нас потропа народната

милиция, арестуваха

майка ми и я отведоха.

Тази история винаги е била много интересна на приятелите ми, защото прилича на пиеса или драматичен роман, има всички предпоставки за шедьовър: любов, омраза, катарзис, поука, мистика и голямо удовлетворение. И е по истински случай.

Когато я вкарват в ареста, се появява една следователка на име Христина. Надъхана, решена да разобличи шарлатанката. Обвинява майка ми в лъжа, печелела на гърба на лековерните, мъчи се да я изплаши и прекърши, да я накара да се разкайва. Мама обаче не се даваше по принцип, изобщо не беше лесно да я надвиеш. Отваря уста и почва! Такива неща й казва, че тази Христина без дъх остава, страшни! Всичко й познава.

Служителката на народната власт толкова дълбоко се потриса, че от тоя момент нататък

пет пари не дава ни за

милицията, ни за нищо

Стана набожна, тотално изплющя след срещата с моята майка.

Един ден пуснаха донос срещу Христина в милицията, снимали я тайно в манастир в Триград, там ходеше да прави дарения.
Веднага я уволниха, но на нея вече не й пукаше особено. Станаха приятелки, бяха близки до смъртта на мама. Покрай гледането тя натрупа много и най-разнообразни приятелства, до ден днешен ме срещат жени, които не познавам, и ми казват: “Данчето ми беше близка, толкова ми е помогнала, толкова ми е познала...” Аз я питах за всяко нещо, за гаджета, за оценки.

Питам я примерно:

- Майко, днес ще ме изпитват ли?

- Да - казва тя, - в третия час.

Изглежда напълно сигурна, обаче на мен не ми се вярва, защото знам, че в третия час по програма имаме физическо. Не щеш ли се оказва, че те взели и разменили часовете по някакви неясни причини, и вместо спорт вече имаме математика.

Когато се влюбих в

Жорж, мама каза,

че ще бъдем заедно и

смъртта ще ни раздели.

Тогава ми прозвуча успокоително, представях си, че ще умрем заедно като Ромео и Жулиета, романтично ми се стори. В действителност той почина, а аз съм още тук, смъртта наистина ни раздели, но не по начина, по който очаквах.

Тя беше моят душеприказчик, много си споделях с нея, тъжните, веселите неща, любови момичешки, какво ли не. Винаги ме изслушваше търпеливо и ме успокояваше. Блаженство беше да си изливаш душата пред мама, веднага ти олеква и се освобождаваш от всичките си проблеми.

Действаше като психоаналитик, казва ти хубави думи, като с магическа пръчица ти маха тъгата, обяснява ти спокойно нещата, след това просто летиш. Имам чувството, че за повечето хора, които идваха да им гледа, това беше по-важно от самите предсказания, душите им лекуваше и си тръгваха свободни. Тя обаче така и не се научи да изгражда дистанция, много се натоварваше от хорските нещастия.

Ванга й беше казала: “Данко, ако сега не спреш, много тъга ще натрупаш.” Хорската мъка полепваше по нея, все ги мислеше.

Никога не разкриваше

лошото, твърдеше,

че не вижда смъртта

Понякога отказваше да гледа на определени хора, което означаваше, че нещо страшно им е начертано. Имах една приятелка, която непрекъснато ме питаше: “Кате, защо майка ти не иска да ми гледа?” Подозирах, че има нещо гнило, но не можех дори да й кажа, мама се оправдаваше, че няма време. Когато детенцето на тази жена почина на две годинки, си дадох сметка защо беше отхвърлена. Майка ми беше твърда, че моят Сашко ще е момиче. Много се надявах да е истина, но тя пред нас си признаваше, че

бърка половете на децата.

Сашко се казваше два дни Георги, на Жорж, защото много го обичах и исках детето да прилича по всичко на него. Но той се роди на 30 август, деня на Александър Невски, мама и Жорж дойдоха в “Шейново” и ми съобщиха, че детето не може да се казва Георги, защото си е дошло с името. Тя много вярваше в това - щом се родиш в деня на светия, отсъдено е било да те нарекат на него!

Абе, сериозен ясновидец беше тя, наистина. Лечителка никога не е била. Е, знаеше само някои елементарни рецепти, които от баба ми ги имаше записани, защото нейният баща пък, моят прадядо, също е бил ясновидец. И то Петър се е казвал, гледал е на едни медальони, които мама занесе на леля Ванга. Много са интересни, сребърни, върху един са изсечени органите в човешкото тяло, върху друг пособията на труда, такива неща. Имаше и една сребърна мида, в която е изобразена Богородица.

Баба ми била най-малката

от четири сестри,

тя е Александра, другите са Катерина, Гана и Ивана.
От Златица са. Докато била бременна с петото си дете, тяхната майка, Елена, трябвало да работи на полето и накрая починала от родилна треска. След това пък баща им си прострелва случайно ръката на лов и му я отрязват. Нещастията никога не идват сами, както се казва, човекът останал вдовец с пет момичета, как да ги отгледа с една ръка? Затова ги раздал на други семейства и отишъл в планината, станал овчар.

Голяма мъка е било, баба ми попада в лош дом,

много са я мъчили,

били са я, карали я

да работи като слугинче.

Накрая избягва в планината при баща си, мъничко момиченце, намира го и му казва, че не може да издържа повече. Тогава той я хваща за ръката, завежда я в Пирдоп при свое познато семейство и пита може ли да вземат Санка за ден-два, че няма кой да я гледа. Оставя им я и повече не се връща. Нямало какво друго да направи. Този път обаче тя попада на добри хора. Аз дълго време мислех, че леля Невена, при която ме пращаха през ваканциите в Пирдоп, е сестра на моята баба, а се оказа, че тя е била дъщерята в онова семейство. Двете израснали заедно като сестри, обикнали се. Чудесно си изкарвах през ваканциите там.

Само като си представя колко е бил труден животът на баба ми, мъка ми ляга в душата, бедни, злощастни времена. Съвсем млада идва в София да учи в някакво шивашко училище. По-големите й сестри вече са живеели тук, много готини бяха, помня ги.

Леля Гана яко псуваше,

“пичка му майчина”, такива неща. Дружаха си с баба до последно. Питала съм я:

- Бабо, ти обичаше ли дядо? Защо се омъжи за него?

А тя отговаряше:

- Защото обещах на господина.

Втрещяваше ме направо, какво като му е обещала? Но така е било тогава, той й поискал ръката и тя не посмяла да откаже. Според мен никога не е била влюбена в него, но цял живот бяха неразделни.

Най-тъжното в съдбата на баба беше, че си погреба и двете дъщери. Мама почина 1996-а, а леля Цеца, по-малката й сестра, беше едва на 32, казаха, че било сърдечна недостатъчност. Любима ми беше, аз бях на 20, когато умря, близки сме по възраст, даже понякога споделях с нея много повече, отколкото с майка ми.

Откривам някаква странна закономерност в хронологията на смъртта в моето семейство: леля почина през 1976-а, дядо през 1986-а, мама 1996-а. Само баба май не е на шест. Тя все зовеше смъртта, милата, искаше да умре, накрая си отиде тихо и кротко.