По нареждане на Стефан Стамболов рота войници
изтласква протестиращите, избраници се хващат за револверите

3 дни по-късно приемат закон за 5 години окови за всеки, който пречи на парламента

На 8 юли 1886 г. щурмуват парламента като през 1997 г. — разярени граждани трошат врати, чупят столове, замерват депутати. Причината е точката в дневния ред. Вътре разискват ожесточено как държавата да откупи линията Русе-Варна от английската фирма, която я е построила.

Министър-председателят Петко Каравелов иска да се вземе заем от авторитетна европейска банка. Не споменава коя. Целта на правителството отново е геополитическа -

да се спечели

благоволението

на Великобритания.

Самият премиер е в уязвима позиция и опозицията го атакува. Само преди година е казвал, че жп линията струва 18 милиона златни лева, а към момента на щурма кабинетът трябва да плати 44,5 милиона.

Част от парламентарното заседание е закрито и в стенографските дневници не е отбелязано какво точно се е случило. Но от откритата част на дебатите се вижда, че атмосферата е напечена – всеки е озлобен на личностна основа срещу другия, свидетелстват съвременници.

А присъстващите граждани, които в онези години пускат в галериите да наблюдават случващото се, са гневни на проекта. Симеон Радев цитира в своите “Строители на съвременна България” очевидец: “Всички бяхме въоръжени и при най-малкото вълнение в залата побарвахме инстинктивно револверите си”.

Напрежението нараства, когато опозицията освирква премиера, а той със стиснат юмрук им се заканва, че няма да им позволи да му подвикват “Долу!” На което от залата му отговаря обиден смях и още ругатни. Чуват се викове и от страна на посетителите. По искане на Каравелов те са изгонени и за кратко мирът се възстановява. Но много скоро по вратите се разнасят удари.

Множеството напира със сила и ги изкъртва. Нахълтват надъхани противници на правителството, размахвайки ръце. Депутатите са стъписани. Стефан Стамболов, който е председател на събранието, единствен запазва самообладание и вика, биейки звънеца: “В името на закона заповядвам ви да излезете!”. Никой обаче не го слуша. Освиркват и него.

В този момент настъпва и кулминацията на бунта. Разярените граждани чупят столове, замерват с тях депутатите. Те започват да се защитават, като някои изваждат оръжие. Шестима души начело с представителя Иван Халачев насочват револверите си към публиката и извикват: “Вън или ще ви изнесем мъртви оттук!”.

Стамболов също не си губи времето. Вече е наредил да дойде една рота войници, които бързо изтласкват навън разбунтувалия се срещу заема народ. Но това не слага край на скандалите вътре в залата. Ключова фигура отново е бившият съратник на Христо Ботев – Стамболов. От него зависи дали правителството на Каравелов ще падне. Той решава да помогне на премиера да остане на власт, въпреки че след щурма двамата са си разменили остри реплики.

Когато въпросът стига до формиране на комисия и кой да я оглави, отново избухва препирня. Наскоро уволненият министър Никола Сукнаров заради разногласия с Петко Каравелов се опитва да вземе думата: “Какво е това безобразие? Има предложение за тайно гласуване”. Но Стамболов отсича: “Нямате думата да говорите, шпионин недни!” При следващ опит на Сукнаров да репликира, продължава: “Който живее с рубли, да излезе навън!”.

Разприте между депутатите не спират, но за да няма нов щурм, 3 дни след това заседание гласуват текстове за затвор при нападение над депутат. Те са

изменение в чл. 58 от

турския наказателен закон,

който все още е действащ тогава.

Предвиждат “окови поне за 5 години за всеки, който употреби насилие и пречи на Народното събрание, негова комисия или отделни негови членове да работят”. За еднакво виновни се смятат и тези, които отначало са взели участие в “такова престъпно съглашение, тъй и тоя, който от после би се присъединил към неговите действия”.

Предложението е на Стефан Стамболов.

Той го защитава от трибуната: “Когато се изкъртиха вратите на Събранието, когато се чупеха вратите на галерията, тия господа бяха вън, а не тук.”. Нарича парламента свещена сграда, Дворец на народа. Прави паралел със смъртното наказание или доживотен затвор за посегателството срещу Короната. “А така също и за тия, които нападат Народното събрание, народните представители, да има такова наказание”, допълва Стефан Стамболов. Първоначално той иска поне 10 години окови, но в хода на дебатите те са намалени наполовина.

Не е ясно дали някой е хвърлен в затвора по този закон, който е приет на три четения в един и същи ден и наброява едва два текста.

Но баталните сцени в парламента са редовна гледка за депутати и присъстващи.

Често си налитат на бой, когато става въпрос за пари. На 7 декември 1884 г., когато обсъждат финансирането на жп линията Цариброд - Вакарел, пак става меле. Повод дава опозиционерът консерватор Никола Шивачев, който по определението на съвременниците си е буен, приказлив и ексцентричен.

Той излага мнението си по проекта в продължение на почти цял час. На колегите му им е скучно, защото изказващият се използва витиевати и нищо незначещи фрази. Знаят, че обикновено е цветист и словото не е в обичайния му стил. Вече губят търпение.

Шивачев изнервя и политическия си опонент – премиера Петко Каравелов, който демонстративно напуска залата, крещейки: “Такъв шпионин аз не искам да слушам!”. Може би това е целял словоохотливият депутат, защото множеството едва дочаква да види гърба на министър-председателя и започва ръкопашен бой.

“Един едър селски депутат – (Атанас) Населевски, либерал от Трън, който стоеше до Шивачева, се изправи по едно време и

стовари върху

главата му юмрука си

на шопски пехливанин

– пише Симеон Радев в “Строители на съвременна България”. – Настана след това ужасно смущение; председателят бе принуден да даде отдих. В това време Шивачев се затече право в двореца, викайки, че иска да види княза, за да му каже, че либералите убивали опозиционните депутати.”

След едночасовата си реч Шивачев продължава да крещи по улиците, след като стражата на Александър не го пуска. След него цялата опозиция напуска залата и изпраща делегация от 23-ма души, които да се срещнат с княза и да му разяснят позицията си.

За да няма интриги, той настоява и премиерът Петко Каравелов да присъства на аудиенцията. Накрая всичко приключва миролюбиво, но това не слага край на побоите в парламента.

На 18 ноември 1903 г. там обсъждат как да отговорят на тронното слово на княз Фердинанд. Естествено, обект на дебатите са и току-що преминалите парламентарни избори.

Огромният и як Йордан

Йонов се нахвърля

да удуши Найчо Цанов,

който настоява, че на вота на 19 октомври е имало насилие.

Според протокола на стенографите грамадният представител първо отива при крайната левица, скарва се с някои депутати и там настава голям шум. Той вика силно: “Никой не е бит!”, а подпредседателят д-р Тодор Гатев отговаря: “Вие учредихте шайки, които дори в средата на Камарата боравеха с ками”.

На помощ на задушаващия се Найчо Цанов се притичва писателят Антон Страшимиров. Той успява да охлаби хватката около врата на радикалдемократа и се обръща към Йонов: “Ръцете ти ще изсъхнат, негоднико!”.

Якият търновец обаче не се отказва от боя. Опитва се да хване за гърлото и автора на “Хоро”, но не успява. В негова защита се притичва още един депутат — Ставри Дражев от Ямбол, при което Йонов започва да псува и го удря с юмрук. Двамата започват да се борят върху банките, докато останалите не идват да ги разтърват.

До 1944 г. подобни саморазправи между народните представители са често срещани. След преврата на 9 септември повече от една година няма никакви заседания на парламента. Първото е чак на 15 декември 1945 г., като до разпускането на партиите през 1947 г. има ограничен брой пленарни сесии. По време на социализма, разбираемо, в Народното събрание няма никакви ексцесии.

Напрежението в сградата се завръща рязко след 1989 г…