Най-хубавото на този живот е, че все някога свършва. Дишал си го този живот. Като раница си го мъкнал на гърба. Проб-вал си малките му смърти – сънищата, и си излизал от тях. Понякога си мислил, че този живот не съществува, че е сън. Някой те сънува, а ти мислиш, че те има. Няма те. Няма те. Докато един ден съвсем няма да те има. Ще се събуди този някой и теб вече няма да те има.

Даже те е яд, че не е про-дължил сънят му. Все пак, трябва да те досънува. Вярно, ти си кошмарът в неговия сън, но пък колко му е хубаво на кошмара да живее в него. Когато кошмарът влезе в нечий сън не е същото, като това, кошмарът да сънува…

Не е същото. Той подритна купчината дрипи до контейнера за смет. Купчината беше удължена и отдалече можеше да се вземе за човек. Подритна я още един път и купчината се оказа човек. По-скоро остатък от човек. Човек, който си е свалил тялото като дреха и е заминал нанякъде. Обикновено никой не се обличаше в същата дреха после. Виж, ако изхвърлят стари дрехи до казана за смет ги обличаш. Но никой не влиза в гробището да си избере друго тяло. Уж също дреха, ама не може да се ползва два пъти. И от различни човеци не може да се ползва.

Наведе се, разгърна дрехата и срещу му се ококориха две очи, които го сънуват. „Значи този ме е сънувал“ си помисли. После, като разбра, че е умрял си каза: „Не може да ме сънува“ защото мен ме няма“…

Не беше се докосвал до мъртвец до сега и изпита ужас докато му затваряше очите. Ето, сега ще му затвори очите и той самият ще изчезне. После се изправи и започна да вика на минаващите: „Вижте, той е мъртъв… Моля ви се, направете нещо, той е мъртъв“… Само че те бързаха за работа. Но все пак, в бързината, му слагаха диагноза „Луд“ и продължаваха. Защото хората от техния свят умираха вкъщи, в болница… Понякога умираха в автобуса. Но никой не излизаше да умира до кофата за смет. „Горкият, си казваха с цялото милосърдие, което имаха, той съвсем се е чалнал от студ и глад“… А после продължаваха. Той ги пресрещаше, изпречваше се на пътя им, те го заобикаляха, запушвайки ноздри и си казваха: „… и как смърди“…

Само едно момиче, сигурно на годините на дъщеря му, която дори не подозираше, според него, че той съществува, се спря. Опита се да прецени доколко се е чалнал. И доколко крещи истината. Той бе уплашен не толкова от мъртвия вече, както от собствения си край. Сигурно и мъртвият сега се е молил да му помогнат минаващите така, както той им се моли сега. Както един ден ще ги моли, премръзнал до кофата за смет. И защо й викат „Бялата смърт“, след като няма нищо бяло тука. Само изровени от кучетата и котките оглозгани кокали, раздрани найлонови пликчета, завързани от тези, които ги изхвърлят, за да не им умирисват къщите, парцали, минаващи за дрехи. Плъховете бяха на дъното на контейнерите, там, където се стичаха ферментиралите сокове на отпадъците. Тялото на мъртвия се вкочаняваше пред очите му. Дори му се стори, че вижда как му излиза душата и как се завърта три пъти, преди да отлети. Беше гларус. Кучетата надушваха вече прясно месо, различно от това, което им се из-хвърляше в кофите за смет. Една котка се опита да прескочи трупа, но той я срита и тя се върна. Беше чувал, че ако котка прескочи мъртвец, то душата му ставала на вампир…

Помисли си това и си каза: „Господи, значи и аз съм имал детство“… Защото само през детството се разказваха приказки за вампири от баби, заседнали пред печките. Момичето, което сигурно бе на годините на дъщеря му, спря. Хората се блъскаха в него, подвикваха му да върви, защото момичето заприлича на камък по средата на бързей. После прескочи бързея, дойде на този бряг, където и животът бе спрял да съществува. Попита с поглед какво има, той с поглед посочи мъртвия и каза: „Не диша“… Момичето свали връхната си дреха, зави мъртвия с нея. После се наведе към лицето му, долепи устни към неговите… Той гледаше как се отпускат раменете на момичето при издишване, как се повдигат при вдишване…

И завидя на мъртвеца.

„Поне целунат си отиде“…

*От фейсбук