Когато в края на ХIХ век България се появява отново на картата на Европа, в народа се отприщва нечувана енергия. Радостта от свободата и обединението на голяма част от земите, населени с българи, са завладели всички. А след Съединението оптимизмът е толкова голям, че дори Сръбско-българската война и аспирациите на могъщата Руска империя, взети заедно, сякаш не могат да го угасят.

Но тези успехи са помрачени от една кървава тенденция - младото княжество изведнъж влиза в спирала от непрекъснат терор и политически убийства. Постепенно

борбата за власт с

непозволени средства

достига самия връх на държавата. Оказва се, че историята със средновековните ни владетели, които падат от българска ръка, 500 години по-късно се повтаря и този път най-засегнати са водачите на изпълнителната власт. Така за 100 години - от края на ХIХ до края на ХХ век - от българска ръка загиват поне 8 наши министър-председатели. А към този мрачен списък с известни условности могат да бъдат добавени и още двама. В сравнение с други страни по този показател наистина имаме водеща позиция. Така например САЩ – „страната на Дивия Запад“, където традиционно споровете за дълги години се решавали с огнестрелно оръжие, за цялата си 247-годишна история досега са имали общо 46 президенти. От тях са убити четирима – Ейбрахам Линкълн, Джеймс Гарфийлд, Уйлям Маккинли и Джон Кенеди. Дори към тях да добавим още двама, за които има някои съмнения, че може да не са си отишли от естествена смърт – Закари Тейлър и Уорън Хардинг, ние отново водим в нелицеприятната класация.

У нас началото на кървавата поредица през новата ни история е поставено с убийствата на министър-председателите Стефан Стамболов и Димитър Петков. Според специалистите обаче в тези случаи се касае повече за инспирирани отвън покушения.

“При всички положения България винаги е била подложена на външни влияния и много често много генерални събития са се случвали под въздействието на външни сили – смята психологът доц. Неделчо Стойчев. - Затова и убийствата на български министър-председатели, какъвто е Стефан Стамболов или Димитър Петков, са политически убийства, а не толкова държавни. Докато, ако гледаме президентите на САЩ например, при тях след първите атентати са взети много сериозни мерки за сигурност, които да предотвратят бъдещи атентати.”

Непримиримостта на Стамболов спрямо Русия му спечелва много явни и тайни врагове. Неговата политика влиза и в противоречие с амбициите на Фердинанд за официално признание. През март 1891 г. група от македонски емигранти, оглавявана от Димитър Ризов и Наум Тюфекчиев, прави

неуспешен опит да

ликвидира Стамболов,

при който загива финансовият министър Христо Белчев. Като пряк повод се посочва отмъщение за смъртта на неговия бивш съратник Коста Паница, който по внушение на Русия се опитва да организира атентат срещу княза.

А непосредствено преди убийството, според проф. Георги Марков, на два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява компанията на австро-унгарския дипломатически агент Буриан. Активизират се отново, когато изтича срокът за парламентарната анкета, за да не допуснат възможността Стамболов да замине извън страната. В края на юни той получава заплашително писмо,

че ще умре от същия нож,

с който е убит

и д-р Вълкович

На 3 юли 1895 г. към 19,45 ч. бившият премиер си тръгва от “Юнион клуб” заедно с Димитър Петков и телохранителя си Гунчо. Макар че клубът е само на 400 м от дома му, експремиерът и Петков се качват на първия срещнат файтон. Гунчо се курдисва на капрата. Никой от тях не подозира, че файтонът е нает от заговорници - файтонджията Мирчо Ацев чака пред “Юнион клуб” и отклонява всички клиенти под предлог, че е нает.

Файтонът потегля към дома на Стамболов. Когато стига до пресечката с ул. “Стефан Караджа”, оттам изскачат двама мъже. Единият застава пред файтона и стреля.

Файтонджията спира. Стамболов извиква на Петков: “Загубени сме!” и скача от файтона. Ацев подкарва отново, за да отдалечи телохранителя от жертвата. При потеглянето Петков пада назад във файтона. Стамболов остава сам на улицата и побягва назад по “Раковски” към клуба. Двамата атентатори тутакси хукват след него. Това са македонският комита Михаил Ставрев от Ресен, с прякор Халю, и Боне Георгиев. Към тях се присъединява Атанас Цветков, наричан Талю. Тичайки, Стамболов вади от джоба си револвера, който винаги носи, и го насочва към преследвачите си. В този миг Халю го настига и

с ятаган посича

дясната му ръка

Стамболов пада, а убийците продължават да го удрят с ножове по главата.

Гунчо стреля по нападателите два пъти от капрата на файтона. После скача в движение и хуква към Стамболов. Приближавайки господаря си, стреля още веднъж във въздуха, за да не го улучи. Убийците побягват. Боне Георгиев се разминава с тичащия Димитър Петков и се качва в същия файтон, от който той тъкмо е скочил. Ацев откарва Боне до Народното събрание, където той бързо слиза и се скрива. Талю хуква по ул. “Гурко” към ул. “Иван Шишман” и изчезва. Гунчо погва Халю, стреля още два пъти по него и го ранява леко във врата. Едва тогава се появява полицията, само

за да арестува погрешка

телохранителя Гунчо

- видели го да стреля и го помислили за атентатора. В този момент Халю успява да избяга и се скрива в гората при днешното Българско национално радио.

Димитър Петков дотичва до покосения Стамболов и буквално е смразен от страшната картина. Двете ръце на експремиера са почти отрязани и висят само на кожата. Двата пръста на дясната му ръка и показалецът на лявата са на улицата - отсечени. По главата му има 12 рани, дясното му око е съсечено. Но Стамболов е още в съзнание и успява ясно да каже: “Убийците ми са Халю и Тюфекчиев!”.

Оперират го същата нощ, като му отрязват и двете ръце. Видимо раните му започват бързо да заздравяват. Но една на главата предизвиква възпаление на мозъка.

Докторите предполагат, че е от разваления зехтин, с който били намазани намерените на местопрестъплението оръжия на убийците - ятаган и щик от пушка “Бердана”. И независимо от грижите на медицинския персонал Стефан Стамболов умира в 4 ч. сутринта на 6 юли (18-и по нов стил) 1895 г. Според някои едва ли е случайно, че бившият министър-председател е нападнат два дни преди

делегацията за помирение

с Русия да бъде приета

от цар Николай II.

Съдебното дело срещу убийците започва едва след година и половина. Подсъдими са Тюфекчиев като подбудител, Боне Георгиев, Михаил Ставрев - Халю, и Атанас Цветанов - Талю, като изпълнители, и Мирчо Ацев като помагач. Халю и Талю са съдени задочно, а Тюфекчиев и Ацев получават по три години затвор. Боне Георгиев - човекът, който спира с изстрел файтона и според някои нанася смъртоносната рана на Стамболов, е оправдан.

След смъртта на именития ни държавник неговото място в Народнолибералната партия е заето от Димитър Петков. Ветеран от Руско-турската война от 1877 - 1878 г., той се е бил на страната на руската императорска армия в битката при

Шипченския проход,

където губи ръката си

В продължение на 5 години (1888 - 1893) той е кмет на София.

Партията на Петков поема властта още през 1903 г. след оставката на Стоян Данев, но княз Фердинанд първоначално избира безпартиен министър-председател - своя близък приятел ген. Рачо Петров. Накрая, през ноември 1906 г., Петков все пак е назначен за министър-председател, но му е съдено да заема поста само няколко месеца. На фаталния 26 февруари 1907 г., понеделник, към 16,30 ч. той тръгва на разходка към Борисовата градина, придружен от министрите Никола Генадиев, Лазар Паяков и ген. Михаил Савов. Четиримата са пазени само от един телохранител и един полицай, които вървят зад тях на разстояние около 20 крачки. Часът е точно 17, когато някакъв младеж ги пресреща, вади пистолет и стреля четири пъти. Един куршум улучва премиера, два - Никола Генадиев, четвъртият е неточен, а на петия пистолетът засича.

Нападателят побягва, но млад офицер - поручик Александър Константинов, който се разхожда по булевард „Цар Освободител", пресреща атентатора и със сабята си избива пистолета от ръцете му. Генадиев е ранен леко в дясната ръка, финансовият министър и Михаил Савов се разбягват на различни страни, за което после генералът е подиграван от опозиционната преса. Димитър Петков прави няколко крачки и рухва на тротоара. Оказва се, че куршумът е влязъл през гърба му и е скъсал белодробната артерия. Премиерът умира след минути. Атентаторът се оказва видинчанинът Александър Петров, 22 - 23 годишен младеж. Незаконен син на видински селянин от една туркиня, той още в училище е изключван за кражба. Сутринта на 26 февруари 1907 г. Петров, според собствените му признания,

се заема с поетично

отмъщение

Първоначалното му намерение било да убие Петков и Генадиев в Народното събрание, но разстоянието от ложата, в която влиза, му се вижда голямо. Тогава изчаква края на парламентарното заседание и проследява премиера. Вижда, че той заедно с другите трима министри влиза в Борисовата градина, затова сяда на една пейка и ги изчаква. Когато те се връщат и се изравняват с него, открива огън. Убиецът прави веднага пълни самопризнания, които са потвърдени от свидетели. Само два дни преди убийството, на 24 февруари 1907 г., вестник “Балканска трибуна” публикува на първа страница карикатурата “Гадание” на художника Иван Славов с текст на журналиста Матей Геров, който прави намек за премиера, оставил лявата си ръка като опълченец на Шипка: “Оно се на лява ръка по-харно познава, току като я нямаш и на дясната може. Минало ти през глава минало, ама и много ще ти мине. Ега се зло разкръсти… лошо показва. Преди да вършиш нещо, мисли за сетнините”. Карикатурата е намерена у убиеца, затова следствието се насочва и към печатното издание. В редакцията му и във в. “Ден” са направени обиски, които установяват подозрителни според властта факти.

Оказва се, че на 24 февруари Александър Петров е бил в редакцията на вестника и се е срещал с директора му Иван Икономов. Там го завел Хранов. Икономов, Геров и Славов са задържани. Според следствието

тримата били подбудители

Икономов поръчал карикатурата след разговора си с Петров, в който уволненият чиновник дал ясно да се разбере какви намерения има. Той попитал директора добре ли ще е, ако бъде застрелян Генадиев. Икономов отвърнал: “За нас важно е да се убие Петков, защото той е злото на всичкото. Но ако може да се убие и Генадиев, тогава ще бъде още по-добре…”.

Според Петров Икономов му обещал и закрила, защото без Петков Народнолибералната партия щяла да загуби властта и тогава, като дойде на власт сегашната опозиция, ще го спаси. Целият български народ щял да го носи на ръце, щели да му издигнат паметник, по-висок, отколкото на Цар Освободител.

Директорът на “Балканска трибуна” отрича. Според него Петров го питал дали да убие княза, но той го разубедил. Правителството използва максимално убийството на Димитър Петков, за да прокара в Народното събрание закон за

анархистите и

престъпниците

против държавата и обществената сигурност с обратна сила. Според него атентаторите срещу министри се съдят от военен съд. Затова през юни 1907 г. пред магистратите застават Александър Петров, двамата му уволнени другари Хранов и Бояджиев и журналистите – Икономов и Геров. Съдът не вярва на версията на Икономов за срещата му с Петров. Един видински свещеник прави последен опит да спаси Петров от бесилката, като свидетелства, че той няма 21 години, т. е. по тогавашните закони е малолетен.

От подсъдимите е оправдан само журналистът Геров. Убиецът е осъден на смърт, а Хранов и Икономов като помагачи – съответно на доживотен и на 15 години затвор. Княз Фердинанд утвърждава присъдата и на 3 юли 1907 г. Александър Петров е обесен в двора на Черната джамия (днес църквата “Св. Седмочисленици”) в София.

Димитър Петков е единственият убит действащ министър-председател у нас. А показателно за нравите у нас е, че жертва на политическите си противници по-късно стават и двамата му синове – Петко Д. Петков, застрелян на 14 юни 1924 г. от член на ВМРО, и Никола Петков, който заради съпротивата му срещу комунистическия режим през 1947 г. е убит с чук и после качен мъртъв на бесилото.