Николай Димитров всеки ден се моли пред 100-годишна икона, която сложил до сърцето си от потъващия кораб

Днес спасява хора, но и се вбесява от тези, които не оценяват живота - извадили на два пъти това лято столичен зъболекар от бушуващото море край Бургас - той вместо благодарност настоял да извадят от водата и скъпия кайтсърф

Николай Димитров оцелява след 10 часа в леденото Азовско море. Как? С Божията помощ, убеден е той.
На 3 януари 2008 г. при свирепа буря потъва корабът “Ванеса”, загива целият екипаж освен Николай. Помагат му от украински кораб.

15 години по-късно Димитров спасява животи - пак в морето. От половин година е

част от екипажа на спасителен катер

към “Морска администрация” - Бургас. За тези 6 месеца на няколко пъти излиза в бурното море, за да вади бедстващи. И всеки път преживява своите 10 часа в Азовско море. И не забравя своите деветима колеги моряци, загинали в Керченския пролив.

Винаги съм се питал защо точно аз? Какво иска Господ да направя, за да му се отблагодаря, пита се Николай вече 15 години. Денят му започва по един и същи начин - с молитва пред 100-годишната малка икона на свети Николай Чудотворец. Нея той мушнал във вътрешния джоб на гащеризона, до сърцето, когато напуска потъващия кораб.

Едва след като се помолим пред свети Николай, започваме с ежедневните си занимания, откровен е морякът. Трагедията го е променила,

научил се е да цени малките неща

Иска му се хората да бъдат по-добри и да помнят, че човек нищо не отнася със себе си. Бедстващ кайтсърфист край Бургас това лято изумил спасителите, които го търсили часове насред вълните.

Оказал се столичен зъболекар, който минути след като го извадили от морето, вместо да благодари, ултимативно поискал да му потърсят и кайтсърфа, защото бил много скъп.

Наложи се да му кажа някои неща, и то не много учтиво, ядосва се Николай. Само за месец това бил втори инцидент със същия кайтсърфист.

Единственият оцелял от “Ванеса” си спомня онзи 2 януари на 2008 г. Около 21,30 ч българският кораб, натоварен с метални пръти, почти достига Керченския пролив, когато се разразява страховита буря.  

Температурата пада рязко, скоростта на вятъра стига 160 км/ч. Вълнението надхвърля 5 бала и

щормът в плиткото Азовско море се оказва смъртоносен

Вълните заливат мачтата, откъсват левия фалшборд. Екипажът опитва да изпомпа нахлулата вода, но без успех. Корабът потъва около 1 ч през нощта.

Тръгнахме от Бердянск към Бургас. Планът бе да преминем Кереч канал и в Черно море да хвърлим котва - да изчакаме по-благоприятно време, тъй като корабът нямаше ледови клас, а морето започна да замръзва. Излязохме от залива с конвой от ледоразбивач.

Температурата падна много рязко до -13 градуса, вятърът се усили, почти ураганен. Вълните бяха високи 4-5 метра и много мощни. Корабът започна да се обледява. Ураганният вятър размаза фалшборда - залепи го на палубата, откъсна отдушните тръби, разказва Николай.

Капитанът Мирослав Димитров издава заповед на екипажа да облече защитните костюми и да се готви за напускане на кораба. Тогава Николай слага иконата на св. Николай, подарена от дядо му, до сърцето си.

В един момент капитанът нареди да взема машинния дневник и да се кача на мостика. Тогава видях, че бяхме останали само четирима - капитанът, аз, старши помощникът Петко Мочев и шеф-механикът Георги Желев, спомня си оцелелият.

Капитанът подал сигнал за бедствие, но заради снежната буря не можело да се прати хеликоптер. Два влекача не успяват да стигнат до кораба, а

вълна отнася вратата на мостика и вдига моряците до тавана

Следващата ги завлича в морето. Корабът, натоварен с метал, потъва в тинестото дъно на 6-7 метра дълбочина.  

Бяхме на около 40 км от брега, нямаше никаква светлина. Не можеш да разбереш къде се намираш - надолу ли се движиш, нагоре ли, връща се към ужаса Николай.

След потъването на кораба мачтата се подавала над водата и той се хванал за нея. Викал, но никого не видял. В един момент край него минал спасителен плот, но не успял да го догони. После хванал един европалет и легнал върху него.

Последвала жестока 10-часова битка с огромните вълни и ледената вода на Азовско море. Но докато се бори за живота си, Николай сякаш чува глас, който му шепне, че ще бъде спасен. Мисълта за съпругата и сина му дава неподозирани сили.

Песента на група “Люббе” “Помилуй, Боже” (молитва за спасение на моряци, попаднали в страшна буря - б.а.) кънтеше в ушите ми през цялото време. Когато от първия украински кораб ми хвърлиха въже, си казах: Ето, спасен съм!, разказва Николай.

Страшните вълни ту го изтласкват 4-5 м над спасителния кораб, ту го смъкват надолу. Успява да хване спасителното въже, но заради студа е замръзнало, ръката му се плъзва и го изпуска.

Екипажът прави нов опит да го качи на борда.

При третия заход една вълна ме блъсна в борда и ме вкара под кила

Късмет, че винтът ме изхвърлил настрани, без да ме нареже, казва морякът. Разбира, че екипажът на украинския кораб написал в доклада си “човека го вкарахме под кила и го потопихме”. Карат го в болница, където бързо се възстановява. На брега разбира, че е единственият оцелял от “Ванеса”.

Две от телата са открити на 3 януари - на помощник-капитана Петко Мочев и на главния механик Георги Желев. Мочев така и не вижда внучето, което ражда дъщеря му малко след трагедията.

Седмината българи - Мирослав Димитров, Георги Димитров, Адриан Христов, Тончо Бакалов, Димитър Чепишев, Горан Тодоров и Димо Евтимов, заедно с украинския лоцман, който се качил на “Ванеса”, за да преведе кораба през Керченския пролив, са в неизвестност 2 месеца.

Телата им изплуват едно по едно, когато снеговете започват  да се топят

Сред последните открити е това на капитана.
15 г. след потъването на “Ванеса” Николай Димитров е убеден, че оцеляването му е Божа работа, защото в онази ситуация не е имало шанс.

И разказва, че стогодишната икона помогнала и на дядо му Николай, който също претърпял буря, пътувайки с кораб от Русия към България.

Оцелелият не се отказва от морето, но заради близките си работи като сменен механик на влекач към пристанището. Там изкарва 14 г. Признава, че

ако зависи само от него, пак би плавал надалече

За 40 години е обиколил десетки държави. Сега континентите, но като специалист в телекомуникациите, обикаля синът му, който по време на трагедията е ученик.

Пътува много, работи в различни точки на света, но винаги се събираме по празниците. И тази Коледа бяхме заедно, доволен е Николай. Намерил е начин да продължи живота си, без да забравя загиналите си колеги.

Отидоха си мъжки момчета. Капитанът Мирослав последен напусна кораба. Всички ни беше страх, но никой не го изрече на глас, казва морякът. Днес не забелязва дреболии, които преди го ядосвали, но е още по-безкомпромисен, когато се сблъсква с несправедливост. Особено когато това се отнася за политиците ни.

Разбрал съм, че човек няма 50 живота, а само един. И е важно да остави нещо след себе си, казва Николай.