- Проф. Николов, вие вероятно сте единственият ни учен, който подробно е разработвал темата за смъртта на българските владетели, какви изводи можем да направим от общата историческа картина?

- Да. От историци - не, но от философите има интерес към темата. Покойният проф. Иван Калчев написа една книга - “Етюди за смъртта” с философски характер. В нашите средновековни извори се съдържат много сведения - и тук става дума не само за смъртта на видни личности, но и за начина, по който е възприемана смъртта. Как са правени погребенията, както се вижда от археологическите разкопки.

Защото например при прабългарите имаме понякога биритуални погребения – тоест едните са трупополагане, а другите трупоизгаряне, като говорим, че става дума за един некропол, който е чисто български, не славянски, каквито са тези край Балчик или край с. Топола и др. В житийната литература също има известни представи за смъртта и за отвъдното, така че аз отдавна събирам материали и съм написал няколко статии за смъртта на отделни български владетели. И в известна степен мога да направя една рекапитулация в чисто политически смисъл.

- Поне за 22-ма от общо около 52-ма български владетели има данни, че са убити от свои, не е ли прекалено много?

- По принцип тези убийства, цареубийства да ги наречем по-точно, обикновено се свързват с преврати. И в различните периоди от историята на България е различно, но може би най-ярък пример за подобно явление е историята на България от 1185 до 1300 г. По мои груби изчисления тогава само един владетел – Иван Асен II, е доживял естествена смърт на престола. Всички други са били изклани, отровени, прогонени, ослепен също има – Борил, това е наказание за узурпатор.

Така че, макар много народ да се е стремял да вземе царския престол, се оказва че това е било най-опасното място в държавата. За мене това е едно свидетелство за нестабилност на царската власт, за тази несигурност, която цари. И още нещо интересно – тези убийства са ставали, когато е властвала една династия продължително време – тази на Асеневци. Асен І е убит от Иванко, брат му Петър е “убит от свой сродник” - така се казва, Калоян е убит вероятно от куманина Манастър.

- Дали тази висока смъртност сред владетелите ни не е инспирирана отвън, примерно от Византия?

- Има го – особено през VIII век, когато има борба за власт между няколко български рода – Дуло, Вокил, Угаин, и Византия е подклаждала тези борби. В резултат част от владетелите са били убити, например Телец, а други са избягали в самата Византия, например Сабин или Савин. Но в династията на Крум може да се каже, че почти нямаме такъв случай, макар византийският император привидно да заявява: “Аз го убих”, всъщност той е умрял от мощен кръвоизлив, като от носа, устата и ушите му са бликали потоци кръв. Има го и късното сведение от византийски извор двеста години след това, че бил удушен с въже, защото ослепял. Но според мен тука има контаминация, тоест объркване с някои от военачалниците на Крум и на този източник не може много да се вярва, тъй като по-авторитетните хронисти дават сведения за кръвоизлива. Но неговите наследници са умрели от естествена смърт.

- Имало е 62-ма владетели на Англия и Великобритания от тях само за 4-ма откриваме сравнително сигурни сведения, че са убити от своите.

- Не бих търсил сравнение с Англия, а по-скоро с Византия. И там не са малко. По принцип те са едно свидетелство за нестабилност на върховната власт и обратното – когато имаме поредица от владетели, които доживяват естествения си край – такъв е горе-долу случая с династията Комнини във Византия – Алексий, Йоан и Мануил – трима императори управляват цял век.

Последват няколко преврата след това. В България обикновено това се свързва с владетелите, които имат продължително управление. Два са случаите – Петър – 41 години от 927 до 969 г., умира на 30 януари и Иван Александър – 1331-1371 г. Любопитен е по-скоро фактът, че макар България да е била в многобройни войни с различни народи, малко от нашите владетели са загинали в битки с врагове.

- Защо при убийствата на владетелите ни обикновено се използва посичане, или както пише - "заклан", а не да речем отрова или някакво друго средство?

- Различно е. Да речем, в случая с Асен Иванко го е пробол с меч. А при случая с първия наследник на Йоан Асен II – Калиман, който идва на власт като дете – 7-8-годишен се е разнесъл слух, както съобщават византийските източници, че е бил отровен. По-нататък Михаил II Асен, е бил убит без да се съобщава как, а цар Константин Тих Асен е бил заклан “като жертвено животно”. Има и един пример за вендета в българската история.

Това започва през 987 г., когато братът на бъдещия цар Самуил е бил заподозрян във връзки с ромеите, като по заповед на Самуил цялото му семейство е било избито, като е пожален само Йоан Владислав по настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир. Но тъкмо този Йоан Владислав през август 1015 г. убива Гавраил Радомир и става нов цар. 30 години по-късно – през 1041 г., синът на Йоан Владислав – Алусиан, по време на един пиянски пир ослепява Петър Делян, който пък е синът на Гавраил Радомир. По този начин тази вендета между двете семейства продължава повече от половин столетие.

- Дали има някаква връзка с народопсихологията – знаем какво пишат стари автори за отношението към първенците при прабългарите?

- Има такова сведение от един арабски автор, който обаче е посетил не Дунавска, а Волжка България. Той казва: “Този народ има странния обичай, когато някой измежду тях се издигне със своите способности, да го обесват, за да отиде по-бързо да говори със своя си бог”. Но от това не може да се правят генерални изводи, защото ние нямаме подобни случаи.

- Може ли някои патриоти да ни обвинят в нихилизъм, ако се вглеждаме само в нелицеприятните факти от историята?

- Историята не е само поредица от велики събития и случки. Ще ви дам и един пример, че историята не са само геройства и величави победи, понякога имаме трагични събития – какъвто е случаят с ослепяването на Самуиловите воини, но тази смърт на Самуил крие не по-малко величие от онази на бойното поле, защото този човек умира като страдалец за България.

- От гледна точка на философията на историята за какво говори този висок процент на убити наши управници, дори и през ХХ век?

- Според някои народопсихолози продължителното турско робство е довело до омраза към държавата – държавата, която е господар. И до известна степен това е продължило като психология.

Освен това на първо време по отношение на Стамболов и неговите противници у нас е една епоха, в която Русия се е месила много силно и това е разделило българите на два лагера.

А що се отнася до по-късно време - през ХХ век, според мен след трагичната като резултат Междусъюзническа война от 1913 г. българите се разделят, през Първата световна война – още повече, и по мое мнение сякаш повече българи са убити от други българи, отколкото от врагове. Но това е един феномен повече при народите, които са били победени. Тогава почват и обвиненията кой е виновен. Докато има веселба и доволство от станалото, не е така.

Ако всичко в историята беше низ от закономерности щеше да е много лесно да обясним всичко и тя щеше да прилича на математика. Но в историята освен закономерности се редуват и много случайности, но я правят интересна.

Иначе особено в ново време нашата история е много тъжна. И поетът Константин Павлов е написал един стих по повод 1300-годишнината на България, която се чества през 1981 г.: "Тринадесет века – тринадесет братя, последният - отцеубиец".