МАВЗОЛЕЙ

Понякога студът бе толкова непоносим, че ако се бе гушнал до труп щеше да се стопли… Толкова студено. Да се чудиш как животът съществува. Гледаше как димят комините и те му приличаха на хора, които издишат пара през носовете си. Толкова студено, че не може човек да допусне, че топлината съществува. Дори кучето, с което се завиваше понякога, се скри. И в този студ нито една отворена врата, нито едно отворено прозорче на мазе. В такъв студ дори ходенето е болезнено. Толкова студено, че трябваше да минава камион на другия ден да събира труповете на бездомните. На тези, които не са намерили къде да се скрият. В такива моменти дори тези, които настървено пазеха територията си допускаха други до себе си – заради топлината на телата им.

Той постепенно стигна центъра на града. После потъна в една шахта и пропълзя в мавзолея. Знаеше, че мумията отдавна я бяха изнесли и вътре бе толкова пусто, защото дори плъховете не намираха смисъл да влизат тука. Смъртта въобще не е със студен дъх, си помисли. Защото вътре се почувства толкова сам – като починал в смъртта, но на топло. Толкова сам. Но пък беше топло. Мавзолеят беше проектиран някога да поддържа постоянна температура. Вентилациите отдавна не работеха, ама от течението пречистваха въздуха и поддържаха постоянна подземна температура.

„Сега ще легна в саркофага, си помисли“…

Дали ще стане безсмъртен като мумия. Или няма, защото той бе най-обикновен смъртен, на когото съдбата му предлагаше да дремне в саркофаг. Знаеше пътя до централната зала със саркофага, но не беше и помислял да преспива вътре.

Още по-малко е допускал тогава, когато като дете са го водили тука. Когато часовите стояха като истукани отпред… Техните отмерени движения, звънът на налчетата по площада, трясъка на прикладите на пушките при заповед: „При нозе“… На това място трябваше да се усмихне замечтано. Защото дори не е подозирал тогава, че точно той някога ще легне в саркофага. Че ще се почувства като предшественика си, напълнен със слама и химикали. Въпреки че в този момент това бе за предпочитане. Дали ще излязат часовите от детството му, дали ще тракат с шпори над главата му тази нощ…

Най смелите му мечти бяха да е на тяхно място някога. Но човек понякога надхвърля мечтите си и от часови пред мумията в мавзолея самият той се превръща в мумия. При това без да направи кой знае какво за това. Спомни си от учебниците по история величието на трупа, чието място щеше да заеме. Без да държи пламенни речи, да бъде окован в няколко вериги зад дебелите стени на затвора. Видя вериги-те над саркофага, с които са го спускали за поредната порция химикали. „Даже веригите не са му сменили“, си каза. В ушите му звучаха пламенни речи… Само сега някой да не го спре и да поска да ги изрецитира, преди да заеме мястото в саркофага. Представи си огромната му фигура, надвесена над трибунала.

И съдиите изглеждаха толкова малки и… недостатъчни. Приближи саркофага, повдигна стъклената вит-рина и се провря вътре. И се оказа толкова малък, че краката му щърчаха навънка. И си спомни как майка му му тикаше лъжицата в устата с думите: „Яж, мама, да пораснеш като…“

На другия ден видя, че краката му са посинели от студа. А после го вкараха в една болница, където го скъсиха до раз-мерите на саркофага...,

*От фейсбук