Президентът Румен Радев в публичния си конфликт с "Продължаваме промяната" върна в употреба едно позабравено понятие в политиката - шарлатани.

Цели три държави - Франция, Испания и Италия, спорят откъде точно произлиза нелицеприятната дума, но е факт, че първоначално тя се е използвала за различни лечители и знахари, които са имали лъжливи претенции, че могат да лекуват страшни болести. По аналогия с тях по-късно така започват да наричат и опитните въжеиграчи в политиката, които по подобен начин обещават да се борят съсзаболяваниятана обществото- недоимък, кризи и корупция. По принцип, за да отговаря на определението, една личност трябва да претендира компетентност и ценз, които реално не притежава. И по този начин да въведе в заблуждение възможно по-голяма група от хора, най-често с цел извличане на лична облага - пари и власт.А истината е, че политическата шарлатания у нас има дълбоки корени и се среща често и в миналото.

Говорим за съвсем реални случки на безогледни измамници, с които е обсипана историята на България. Истински разцвет на неудобното явление у нас се забелязва още 10-15 години след Освобождението. Знаем го добре от произведенията на класиците на българската литература, които са черпили вдъхновение от действителни събития Алеко Константинов например блестящо описва ситуацията в “Бай Ганьо прави избори”.

А идеята за своя безсмъртен герой Алеко взима от Ганьо Сомов от с. Енина, пазач на един от щандовете на прочути казанлъшки розопроизводители, с когото писателят се срещнал само за няколко часа на изложение в Чикаго. Интересното е, че прототипът на Големанов - друг бележит политически шарлатанин от литературата, е търговецът на розово масло Шипков, който също е родом от Казанлък. Комедията на Ст. Л. Костов “Големанов”, представена през 1927 г., има небивал успех.

А повод за написването на пиесата стават събитията от 1919 г., когато правителствата се сменят повече от четири пъти.От самото начало в следосвобожденска България в основата на политическото шарлатанство сащедрите обещанияна всички партииза използването на бюджета. Първата цел е решаване на социални проблеми - например да има безплатни акушерки за по-бедните. Една партия дори обещава безплатни лекарства за всички. Другата най-често използвана заблуда са плановете за грандиозно строителство и вложения в инфраструктура. На трето място се нарежда използването на обществените пари за повдигането на националната култура и образованието.Едни от първите обвинения в безскрупулен стремеж към лично обогатяване са срещу самия Стефан Стамболов.

Мненията за неговото управление са силно поляризирани, но едва ли случайно едно от първите дела на правителството му през 1887 г. е увеличаването на министерските заплати от 12 000 на 18 000 лева годишно. Напълно корупционна по своята същност е и практиката на Стефан Стамболови Димитър Петков като кмет на София да закупуват евтино парцели в столицата, които повишават бързо цената си като резултат от прилагането на новия регулационен план.Залегналите в този документ промени не са били известни на широката общественост, но и както авторът на “Не щеме ний богатство”, така и столичният градоначалник са достатъчно добре информирани, за да си закупят перспективни имоти.А както и днес, и в онези години най-сигурният начин да бъдешобявен за“шарлатанин”е името ти да бъде замесено в корупционен скандал.

Това разбира и Лазар Паяков, финансов министър на княжеството в периода 1903-1908 г. Името на бившия габровски учител и деец на Националлибералната партия било забъркано в няколко скандала. Първо Паяков гузно се опитва да обясни с получаването на някакво наследство внезапното си забогатяванеслед сключването на външния заем от 1904 г. А после според свидетелствата от онова време се забъркал и в незаконна търговия. “Скоро след като Паяков беше назначен министър - пише проф. Шишманов, - опозиционните вестници изкараха, че новият държавен мъж бил контрабандист на сол. Не исках да вярвам, но оказа се, че работата не била измислена. При един разговор с Паякова - скоро след сключването на първия заем - той ми заяви, без да го питам, че някаква леля била му завещала някаква значителна сума, затуй можал и да изпрати дъщеря си на учение. Кой го караше да ми се обяснява. Изглеждаше ми гузен”.

През 1906 г. вестник “Мир” уличава вкорупция придоставката напатрониза българската армия, не друг, а министър-председателя ген. Рачо Петров, министъра на войната ген. Михаил Савов и други високопоставени държавни служители. От доклада на генерал Савов, писан през 1903 г. , става ясно, че княжеството се нуждае от боеприпаси за основното оръжие на въоръжение – “Манлихер М 95”. Народното събрание взема решение да бъдат отпуснати 25 млн. лева и после още 43,7 млн. лева. Обявен е търг за доставка на боеприпаси - 15 млн. патрона. Участниците в търга са оръжейните компании “Келер”, “Рот” и “Манфер Вайс”. Цените на първите две фирми са по-ниски, но заради надвиснала външна опасност по време на Илинденско-Преображенското въстание е приета офертата на “Манфер Вайс”. Оказва се, че фирмата има налични само 2 млн., които те доставят в срок. Опростени са неустойките на този договор и е подписан нов за още 13 млн. патрона, без одобрението му от правителството. Поръчката отново е изпълнена отчасти и отново без последици за “Манфер Вайс”.

Един от недоволните посредници по сделката – Илия Киселов, предоставя на вестника информация по сделката, както и оригинални писма и документи, които съдържат данни за участниците в схемата от българската власт. В закодирания език на тази кореспонденция правителството е обозначено като “виц”, подкупът – като “завещание”, патроните – като “лешници” или “орехи”, а халосните патрони са “брашно”.

Според тези документи Рачо Петров получава подкуп от 75 000 златни лева,Савов – 50 хиляди, а третият участник в схемата (вероятно генерал Балабанов) - 40 000 лева. Бързо обаче отношенията са уредени, а архивът на посредниците удобно изчезва.Кореспонденцията между София и Будапеща е била закодирана, а заинтересованите лица са използвали конспиративни имена. Рачо Петров е наричан “Шарл”, а Михаил Савов е скрит зад “Жан”. Затова случаят остава в историята с името аферата “Шарл-Жан” и е причината за падането на 26-ото правителство на България.Разбира се, политическите врагове на генералите използват случая и няколко години по-късно иморганизират съдебенпроцеси ги подлагат на публично унижение. На 25 февруари 1910 г. е сформирана комисия, която да разследва управлението на страната в периода 1903-1906 година и в частност делата на министрите от този период.

Наред с обичайните за епохата недоказани нападки и обикновени дребнавости докладът й съдържа в себе си и подкрепени с доказателства обвинения в корупция и злоупотреби. Следва втора комисия, която допълнително изяснява фактите. Държавното обвинение работи една година и изработва обвинителен акт от 6000 страници. Като резултат от това в началото на 1913 г. е конституиран Държавен съд, който започва работа едва през 1914 г., при управлението на доктор Васил Радославов. Но по политически съображения делото не е разглеждано и е прекратено на основание формално нарушение на Търновската конституция.Показателно е, че по този повод Иван Хаджийски в своята “Оптимистична теория за нашия народ” пише: “...Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното; тежестта на доказване на противното лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция? - възкликва народопсихологът. - Честта, това обикновено е качество на глупците, които с негова помощ сигурно и безвъзвратно провалят кариерата си.Достатъчно е да се посочи в това отношение историята с генерал Михаил Савов. В малко ли случаи у наседна съвест можеда се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? ”Едно от най-спряганите за шарлатани имена навремето е на политика от Народно-либералната партия Никола Генадиев. Блестящ оратор, завършил право в Брюксел, той е работил като адвокат и журналист в Пловдив. При управлението на Народнолибералната партия между 1903 и 1908 г. Генадиев последователно е министър на правосъдието и на търговията и земеделието.(От 27-а стр.)През 1915 г. избухва скандалът, известен като Деклозиеровата афера, в която са замесени земеделските лидери Александър Стамболийски, Александър Димитров, Марко Турлаков и Райко Даскалов, нелегитимният лидер на стамболовистите д-р Никола Генадиев и неговият брат Павел, Георги Губиделников, Иван Буров (брат на Атанас Буров), търновчанинът Иван Халачев (депутат от крилото на генадиевистите) и още 29 по-малко познати личности, изпълнили с деянията си страниците на обвинителен акт № 1 от 1915 г.

В опит да привлече България на своя страна в Първата световна войнаАнтантата изпращафренския търговецФернан дьо Клозиер, за да изкупи зърнената ни реколта на цени, по-високи от пазарните към момента. Другата стратегическа цел е тези храни да не достигнат до вражеска Германия. За целта са привлечени няколко партии, които са в опозиция на правителството на Васил Радославов, но премиерът взима мерки и арестува лобистите, а зърното е конфискувано.На 21 октомври 1916 г. Софийският военнополеви съд издава присъда, с която опасните за правителството депутати, начело със Стамболийски и Никола Генадиев, са отстранени от политическата сцена и пратени в Централния софийски затвор, където престояват до националния погром през септември 1918 г., след което са помилвани. Заради тази афера обаче България е осъдена през 1926 г. да плати на Франция и Англия 140 млн. лева.Всеизвестно е обаче, че златно време за измамниците се явяват периодите на криза. Такова е времето след краха през Първата световна война. Разбира се, през всичкото време с подобни обиди са били назовавани иполитическитепротивници,затова не може всички подобни разкази да се вземат за чиста монета.

Ето какво разказва например в спомените си легионерът Иван Дочев за личните си впечатления от водача на БЗНС Александър Стамболийски: “Аз, идеалист като всеки един младеж, в моето въображение винаги съм си представял министър-председателя на България, втория човек в държавата след царя, че ще е някой много високо интелигентен човек, възпитан, опитен, водач на народа по пътя към по-светло бъдеще. Затова с особен интерес чаках да чуя речта на министър-председателя Стамболийски. ...Стамболийски започна своята реч от балкона на хотела. Аз очаквах той да изложи програмата на своята партия, да каже на народа какво проектира да се направи и какво може да се очаква от неговото управление в следните 4 години - нищо! Никаква програма! Още от първите му думи до края цялата му реч беше реч на един площаден демагог. Цялата му реч беше изпълнена с ругатни против гражданята, интелигенцията, всичко вън от неговата партия. Слушах със затаен дъх и не можех да повярвам. В своята реч Стамболийски каза - чух го сам: “Гражданите са паразити, които вие, селяните, с черен труд храните” - бурни овации. После продължи: “Нашият селянин знае къде какво да сее, на нас не ни трябват агрономи да ни казват какво да правим” - бурни овации.

По-нататък пак каза: "Нашият селянин като види сутрин рано зората, той знае какъв ще е денят - нас не ни трябват метеоролози”- бурни овации. Слушах сам - значи това, което хората казваха, е вярно - и побързах да се измъкна от тълпата.”Въпреки тези критики управлението на земеделския водач е оставило трайни следи в нашата история. Вярно е също, че управлението му внася и доста голямо разделение в българското общество и често е оприличавано на тоталитарно. Затова мнозина изследователи са единодушни, че първите прояви на популизма у нас са свързани с неговото име. Но правителството на БЗНС въвежда и поредица от полезни реформи и накрая Стамболийски плаща със собствения си живот политическите си идеали.