Позна я по походката. Беше почти непроменена от тогава. Може би леко наедряла, но можеше и зрителна измама да е.

Беше си загубил очилата в една от кофите за смет. Първо ги бе натрошил и виждаше през тях така, както затворник гледа през решетки небето. А после ги и загуби. Пък вече не му и трябваха. Беше изострил до такава степен другите си сетива, че можеше по миризмата да намери най-доброто из контейнерите в квартала. Не беше идвал в този квартал, но като се засели му хареса. Нямаше други като него. Хората започнаха да оставят дрехи и обувки до казаните и всичко това беше негово. А и те го правеха за него. До такава степен повярва в това, че се е превърнал в късмета на квартала, че започна да се държи като монета на слънцето. Като го напечеше от едната страна той се обръщаше като ези на другата… Започна да живее така – ези, тура, ези тура, ези… Сигурно му се стори наедряла не заради друго, а защото я гледаше с невъоръжено око. Той се ровеше след нея в остатъците от храна, които тя всяка сутрин изхвърляше. Понякога се притесняваше за нея като намери недокоснатата храна, изхвърлена в контейнера. Беше се запазила от едно време, защото тя не изхвърляше точно храната. Или остатъците от храна. И без да използва носа си той знаеше, че след нея найлоновият плик с остатъци се намира точно в левия ъгъл, току под капака на контейнера. Досещаше се, че го прави заради него. Да му спести това унизително стърчене на краката, докато търси нещо за ядене. Усещаше, че живее сама, защото никога не изхвърли нещо, което обичат мъжете. От другите намираше и я износени обувки, я яке за зимата. Или тениска за лятото. Сякаш не износваше дрехите си. Понякога му се искаше да я подуши. Така, както го правеше тогава, когато и тя имаше очила и трябваше да ги свалят, за да се целунат. Той вдигаше очилата над челото си, тя сваляше своите и обвиваше раменете му така, че да не изпусне очилата си. Тогава той й каза, че очилата й са по-важни от него. Иначе защо ги пази толкова. Тя каза: „За да те видя как си отиваш“… Така му каза тогава. Каза му, че искала да го види как си отива… „Бабо, защо са ти такива големи очите, попитала Червената шапчица? А вълкът отговорил: „За да те виждам по-добре“… И той си тръгна.

Тогава не знаеше, че има контейнери за боклук и използваше за отпадъци сърцето си. Сантиментално малко, но така беше. Тя поиска да му извика да спре, да му каже, че се е пошегувала. Че не е нито лошият вълк, нито червената шапчица. Но беше твърде изискана и възпитана, за да извика. Въпреки че той бе сложил, докато се целуваха, очилата на тила си. За да я вижда как тя ще го спре. Сигурно тогава някога се е появил добрият ловец, защото той я видя как излиза с него. Ловецът беше с военна униформа и червена шапка на главата. Един път се престраши и го доближи, но не му каза, че червени шапки носят само момичетата с диоптри за късогледство. Той нямаше да го разбере. След време разбра, че не е разбрал и червената шапчица и са се разделили. Но не я потърси, защото чакаше тя да го повика. Той все още си мислеше, че тя помни всичко. Но беше толкова подредена, че отдавна вече го е сложила в някоя торба за смет и го е изхвърлила в казана. Сигурно за да нахрани със спомени някого така, както него хранеше с остатъци от вечерята. Той беше сигурен, че нямаше начин да го познае под скъсаните дрехи и пластовете мръсотия като грим по лицето му.

Един ден тя излезе с червена шапка от къщи. Остави остатъците от храна в левия ъгъл. Точно тогава, когато, обръщайки се, го видя да стои пред нея. Не се уплаши. Само присви очи като късоглед, загубил очилата. Тогава, когато й каза: „А имаш ли очила, с които можеш да видиш как идвам?“… Защо се е забавил толкова време, само го попита тя. После му даде ключ от вратата. После го попита какво да вземе за вечеря. И отиде на работа…

*От фейсбук