Изведнъж се появи. Внезапно. Появи се в неговия черен свят така, както на бял свят идва дете. Вярно, че бременността не може да се скрие от никого. Така, както от погледа му не можеше да се скрият всички тези апартаменти и къщи, бременни с бъдещи бездомници.

Тя дойде естествено така, както всички бяха дошли на улицата и се завираха зимата да спят в мазета, през които минават тръбите за парно на бъдещите бездомници. Но те не го знаеха това. И Тя не е знаела. А всичко е толкова просто. Става така…

Улицата постепенно опустява, затисната от нощта. Дори бездомните кучета и котки са се сврели в някой кашон под кофите за смет. Циганите, които събираха боклука оставяха домовете им и не ги изхвърляха в контейнерите и сметосъбиращи машини. Улицата опустява. И дори той вече се запътваше към своята топла тръба в онова топло мазе, което собствениците му толкова рядко посещаваха, че никога не разбраха за него. И когато и последният пияница мина той видя, че има още някой на улицата.

Внезапен някой, който в един момент се оказва, че няма къде да се прибере. Дори мазето към апартамента ти, приютило някой бездомник е заключено за тебе. Тогава я остави и се прибра в топлото си мазе. Но мислеше за нея. Къде е сега и ще издържи ли до сутринта. На другия ден я свари там, където я бе изхвърлила нощта. Седеше на пейката и дори не можеше да плаче. Той отиде до кофата за смет, извади някакъв крайщник хляб, някакви остатъци от храна, разчупи крайщника на две, сложи остатъците в него, направи сандвич. После се приближи до нея и й го подаде.

Първо се усмихна, разбира се. Тя повярва на усмивката и не се погнуси. После взе сандвича и се погнуси. Но гладът е висшата форма на погнусата. Тя се пресегна и взе това, което й подаваха. Той знаеше каква гледка го чака и обърна гръб. С гърба си усети как тя превъзмогва гордостта си, която винаги е зависима от хляба. Той знаеше как ще поеме първия залък, докато стомахът й се съпротивлява, но няма какво да отдели. Как си представя най-отвратителните физиономии, които не са си дояли вечерята и са я изхвърлили в кофата за смет. После…

После тя му се довери и тръгна. А той започна да я въвежда в тънкостите на уличния живот. Как да се пази от кучетата. И от техните още по настървени стопани. Сякаш не те насъскваха кучетата по тях, а кучетата насъскваха стопаните си. В началото дрехите й бяха твърде прилични за този начин на живот, но постепенно започнаха да се прокъсват. Разликата между дрехите и живота бе внезапността. Дрехите се късат постепенно за разлика от живота. Тя започна да свиква с храната…

Вече й се гадеше от глад, не от погнуса. Постепенно я научи да отнема храната буквално от устата на плъховете. Без да ги нарани, разбира се. Дрехите й се изпокъсаха, лицето й се набраздяваше, когато по него минеха дъждовни капки. В началото плачеше, но той я овика няколко пъти и тя спря да се прави на жена. Защото на улицата няма полове.

На улицата има война за кофата със смет. Тука също имаше богати и бедни. Богатите понякога заделяха от техните кофи и подхвърляха милостиня на бедните. Защото не можеха да изядат всичко. Но не си отстъпваха кофите за смет така, както на горния свят никой не допускаше други до собственото си богатство. Всичко беше като горе, но някак безполово.

Горе богатството се използваше за привличане на жени. Тука нямаше жени. Или когато имаше, както в неговия случай, тя можеше да бъде ползвана за намиране на храна. Тя осъзнаваше всичко това и правеше и невъзможното, за да му се хареса. Той изразяваше това със заделяне на храна и за нея. Тя постепенно спря да мирише. Защото в началото миришеше. Но постепенно спря. Или миришеше като всички останали, а те бяха свикнали с миризмата си. Тя понякога намираше между храната и шишенца с парфюми, отваряше ги, но в тях бе останала само миризмата. Сядаше на тротоара и си представяше. Но никога не му каза какво си представя.

Във всички случаи това бяха мигове, в които тя си взимаше кратка отпуска от този живот. И когато по ръцете й започнаха да се появяват струпеи и раните спряха да заздравяват той разбра, че тя е нещо различно. Беше намерил някакво шише с алкохол – това бе единственото нещо, което не споделяше с нея. Но този път й хвана ръцете и започна да почиства раните. После тя му показа още рани, където кожата бе започнала да се лющи и откриваше сурово месо. Той продължи да почиства раните, тя стенеше от болка. И когато застана между бедрата й тя продължи да стене по същия начин.

Така, както пищяха плъховете, докато се размножават. Както котките наподобяват плачещо дете – докато се размножават. Само кучетата го правеха мълчаливо. Като него. А когато усети облекчение в слабините си помисли: „Ами ако забременее“… Защото на улицата всичко се случва…

*От фейсбук