Намери го в кофата за смет. Това беше неговата столова и бе готов да се сбие до смърт, за да я запази. И ако не беше го направил, то бе, защото и всички останали си имаха свои хранилки. И ако някой се отдалечеше от своята кофа тя веднага биваше заемана от друг като него. И после трябваше да обикаля целия град, за да си намери подходяща кофа. Само плъховете си позволяваха да крадат от храната.

Дори бяха прогонили уличните котки и за тях започнаха да се грижат вдовици, стари моми и разни кикимори, които купуваха спе-циална котешка храна. Усещаше отдалече миризмата й и би се заклел, че никога не би посегнал на котешка храна. По-скоро би изял котка, но не и храната й на гранули. Порови се малко в собствената си кофа за боклук, но бе понеделник и живеещите в кооперациите наоколо не бяха изхвърлили храна, защото я изяждаха извън града. И не връщаха нищо в неговата кофа.

Помисли си, че някой е увил в стара дреха нещо за ядене, въпреки че миризмата му нямаше нищо общо с това. Дори на котешки гранули не миришеше. Извади го от кофата, после се скри зад нея. Всички така правеха. Да не види някой от другите какво се намира в неговия казан и да започнат улични войни за превземането му. Скри се между дървото и казана. Опря гръб в дървото, а краката му се запънаха в казана. Не беше храна, защото много тежеше. Тежеше като смърт. Отстрани погледнато по-тежко от неговия живот нямаше. Той знаеше това, въпреки че поставяше смъртта на първа позиция.

Все пак животът може да се промени, смъртта не можеше да бъде променена и в неговата скала на тежестите заемаше първо място. Стори му се позната миризмата, която излизаше изпод старта дреха, но дори и не смееше да си помисли, че е това, което е. Замириса му на един друг живот, в който имаше храна и завивка. И за храна свиреха тромпети, а не куркането на червата. Маршируваше по плаца, който беше дълъг цяла вечност. Лъжиците миришеха на оръжейна смазка, защото ги забърсваха след хранене с парцалчетата, с които смазваха оръжието. Много неудобно нещо е пушката, си мислеше тогава. Защото не можеш да си пуснеш куршум в главата. Тогава и разбра защо смъртта е по-тежка от живота. Точно девет грама разлика. Тежестта на един патрон. Смъртта натежава с девет грама.

Разви парцала и в ръцете му лъсна пистолет. Не се замисли за марката. Дори не се опита да прочете какво пише на дръжката. Със сигурност тежеше поне няколко смърти. Припомни си как се зарежда пистолет, как се маха пълнителят. Свали пълнителя. После започна да брои патроните. Не за друго, просто нямаше какво да прави. Представи си как влиза с пистолета в магазина отсреща, как всички лягат на пода от страх. А той се промъква към щанда с колбасите и му увиват най-голямото парче салам. Даже две парчета, за да раздаде и на съседите от другите кофи.

Дори не си представи, че може да обере банка, да забогатее. Да се вози в лъскава кола и да го вози шофьор. С пистолет, затъкнат в колана. Дори не се размечта за това. Защото знаеше, че разликата между живота и смъртта е девет грама. Още от времето, когато измерваше плаца във вечности. После обаче животът се оказа по-вечен от плаца. Помисли си какво ли може да направи с един пистолет. Колко ли ще му дадат, ако го предаде за старо желязо. Тежеше и сигурно ще може да си купи после една баничка. Даже не баничка, цяла кифла може да си купи. С маково семе поръсена.

Прибра патроните в джоба – голям смях ще падне довечера, когато с останалите накладат огън да се сгреят. Представи си как тайно от тях ще хвърля патроните един по един в огъня, а те ще се свиват в дрипите си и ще гледат с изцъклени очи така, както улично куче гледа сопа. Разбира се, ако доживее до тогава. Знаеше, че смъртта е по тежка от живота с девет грама, но си я представяше като живот. Просто друг живот. Прескачаш от една вечност в друга… Допря пистолета до слепоочието си. И нищо… Оттатък нямаше нищо…

*От фейсбук