Едва вдигал в ръце чекмеджето си с жълтици. Толкова тежали трудът и златото на прапрадядо ми Патьо Млъчков. Изобретателен, умен, находчив, производител и междуземски търговец, стегнат хубавец с извити мустаци. Европеец в костюм "алафранга", с лачени чепици, златен джобен часовник и окачена жълтица на верижката връз модната му жилетка. Купил, потегнал и разкрасил една от най-големите и до днес възрожденски къщи в Копривщица - Млъчковата. Онази синята, огромната, с типичния покрив "кобилица" и стенописи над входа, с каменни зидове около двора по над два метра. Печатана на пощенски марки и картички.

Забогатял с много труд и гъвкав ум

в милионния Истанбул и Северна Африка.

Бунтовник срещу Османската империя в Априлското въстание 1876 г., а след заточение на остров Родос и жител на нова София. Предприемач, търговец, революционер, но и баща на 7 деца от два брака. На майка ми баба й се именува Зора Млъчкова, дъщеря на Панчо (Патьо) Няголов Млъчков (1838 - 1911), родени в град Копривщица.

Дълга и прашна под слънцето, а в мокрите месеци лепкава и кална в стил "губи галош", в началото на 1890-те улица "Дунав" привлякла погледа на Патьо Млъчков. След ранната кончина на майката на Зора - първата му жена Дина Старибратова, прародителят се бил задомил за втори път. Челядта му била голяма. Машинните времена вече били в силата си, градовете растели от новия световен икономически напредък. Въпреки че бил около петдесетте, търговският нюх го дърпал към София, бясно развиващата се столица на Нова България.

След велики дни,

арести, тъмници, присъди, изгнание

и края на Руско-турската война, опитал търговия и с розово масло. Но люта зима замразила новото начинание. Розовите храсти в родната Копривщица измръзнали и затрупали много вложени пари. И хайде пак по гурбет, но на запад - в набъбващата от народ столица на възраждащата се държава.

Бившето пастирче от Средна гора се заело с изгодни покупки и продажби на недвижими имоти в София. Спазарил много парцели за строеж - имал злато и кураж. Същото сторил и в Драз махала - района между новия-стар Лъвов мост на река Владайска и булевард "Дондуков", древния римски път Via Diagonalis. Пак там горе, на кръстовището с ул. "Раковски" живеел на квартира Алеко Константинов. Младият сатирик списувател - бохем, лидер и душа на клуб "Весела България", родом от град Свищов на река Дунав. А в другото си време адвокат на свободна практика. Него, скандалния Щастливец, богаташът Патьо наел за свой адвокат. И криво-ляво търговията с недвижими имоти в София се развила.

Имало и загубени съдебни дела, и спечелени. Съдебната система още прохождала - азиатската мудност и рушветите (сиреч подкупите) добре виреели в сянката на сляпата Темида.

Но прапрадядо Патьо от млад имал високи оценки и в тази дисциплина, та

не се удавил

из хитрините

на строящия се град, а останал на повърхността. Могат ли да се сравнят мащабите на Истанбул, имперската столица на Босфора, и пристанище Александрия с малка, прашна София? Не, разбира се. Милиони жители там срещу няколко хиляди тук. От такива сделки, пък и от пари в чекмедже бил и сватбеният подарък през 1899 г. от Панчо за дъщеря му Зора Млъчкова и наперения Гаврил от Дебър. Две хиляди квадратни метра регулиран парцел на ул. "Дунав", отсам река Владайска, съвсем близо до Битпазар - където днес е централата на "Спешна помощ" с линейките. Скъп, сериозен дар! А къщата да си построят те - младоженците. За да имат стимул скокналите в семейния живот да се трудят и развиват. Също като застаряващия вече Патьо, на когото парите и златото не му били паднали от Всевишния.

За сватбения подарък казах. Но да добавя и още ярки картини от житието на Патьо Млъчков. Защото

историята му е цяла сага, велик роман

като "Клетниците" или "Граф Монте Кристо".

Патьо Млъчков се родил през 1838 г. в семейството на овчари в Копривщица. От малък започнал да се труди. Пасял стада по зелените ридове на Средна гора край река Тополница. Любувал се от високо на домовете крепости на българите, каменните мостове и постланите с плочи, катерещи се към слънцето улици. Уютно планинско градче с 1200 къщи, няколко хиляди жители, но със 120 000 глави дребен рогат добитък.

Овцете, топлите пухкави животинки, на пазарен език означавали търговия с месо, вълна, мляко, масло, сирене, дрехи. За клиенти от близки и далечни земи. Горди и заможни, за разлика от християните по други места, наричани презрително от турците "рая", копривщенци имали правото да носят шарени дрехи и да яздят коне.

За нечии уши може да звучи като ерес, но в европейската част на огромната тогава Османска империя

Копривщица бил свободен град

С местно самоуправление и парламент от богаташи, наричани чорбаджии. Жителите му били много работливи, умни и предприемчиви, а от това и богати. Срещу сериозни суми - данъци (а и обилни подкупи). си издействали и специални привилегии от султана. До такава степен, че тук можело да се заселват само българи.

Турчин на кон нямал право да влезе и мине по постланите с камък улици. Почтително трябвало да слезе от седлото и да върви пеш из чистото градче. Да не смущава реда и покоя. Успешната търговия и международните връзки на старите европейци тук породили и стремежи към образованост, красота, свобода. Има податки, че Копривщица е създадена в края на XIV век от благороднически фамилии - боляри. Оцелели след превземането на старата българска столица Велико Търново и спасили се тук от

кланетата на азиатските орди

През Възраждането образованите и заможни българи превърнали Копривщица в архитектурен шедьовър. Сравним и до днес със старите градове на Пловдив и Одрин в Тракия, Истанбул на Босфора, Русе на река Дунав, пристанищата по Адриатика, Кавала на Егея и прочие. В момента Копривщица е с над 400 архитектурни, етнографски и исторически паметника, едно от най-добрите туристически селища в света.

А сред най-личните - Млъчковата къща, паметник на културата с "Национално значение" в стил български барок, строена през 1855 г. от одринския майстор уста Гавраил. И не без фамилна гордост, находяща се на ул. "Патьо Млъчков" 2.

За икономическия разцвет по тези слънчеви земи е оставил писмена драска не кой да е, а мрачният руски класик Достоевски. В "Дневник на писателя", 1877 г., и в диалог от романа "Братя Карамазови" може да се срещне следното: "Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание.

Ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях - поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, и цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичко по три православни църкви на всяка джамия - и ще се бием за вярата на поробените. "Как смеят" - кипнаха мигновено

оскърбените сърца на някои освободители,

лицата им пламнаха от обида. "Ха, ха, у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин."

Но да се върнем към шетните на прапрадядо ми Патьо. Начално образование получава в килийното училище на Никита Вапцалията в родната Копривщица. Още момче е изпратен от баща му Нягол да учи занаят в имперската столица - абаджийски чирак в Цариград. Ще да рече, шивач и търговец на горни дрехи от вълна - аби, потури и други. Българската общност по това време в града на Босфора Истанбул била огромна - около 200 хиляди души. Момъкът бил сред свои.

Но не му харесали дългото седене на едно място с ножици и игла в ръка, угодническите маниери към клиентите, монотонното жужене на делника в дюкяна за дрехи. Не го свъртало на сянка Патьо Млъчков, свикнал със зелените планински простори на Средна гора. И един ден тръпката така го жилнала, че се спрял чак оттатък Средиземно море, в град Александрия, Египет.

По суша от Истанбул до Александрия в североизточния край на Африка са 2564 км. Колкото през половин Европа, но на юг. Виждам дългите дни пътешествие с кервани от камили, коне, стоки и товари, мержелеят се пясъци, миражи и палеща жега. Но съзирам и дръзкия поглед на младия българин.

Патьо Млъчков се хваща помощник в кафене в града на Александър Македонски и Клеопатра. Световно пристанище на Средиземно море от древността до наши дни, в момента Александрия е град с над 5,2 милиона жители.

Леко-леко, от контакти с приятели и клиенти усвоява говоримо няколко езика: турски, арабски, френски, италиански, гръцки. Нов език е нов отворен свят. При самоукия Панчо - пет на брой! А с тефтер в ръка изпипва и магията на цифрите. Ще да рече,

тънкостите на ориенталската търговия

"алъш-вериш", с прочутите си пазарлъци "кандърми".

Още е юноша, когато се заема със свои сделки. Почва да купува гюмове с прясно мляко и после в купички, пакетирано, удобно за консумация го продава из голямото пристанище. Шашкащи очите презокеански кораби, военни фрегати, ветроходи, лоцмански катери, лодки, гемии.

Жадни пътници, търговци, моряци, кокони,

натруфени с коприни и тюлове, слугинчета, "паднали ангели" - проститутки, хамали, сухоземни и мореплаващи бандити.

Фесове, чалми, тюрбани, офицерски фуражки, бурки, фереджета, европейски дрехи, златни накити, скъпоценни камъни, просешки дрипи. Шарен народ, клиенти от цял свят.

В благословен ден младият Патьо осъзнава, че по тези опалени от слънцето земи хората не са и чували за киселото мляко. Добре де, ще им го предложи, ама как да го прекара читаво на 2 - 3 хиляди километра от България? Невъзможно. На квасеното мляко, което може да се реже с нож, му трябват хладни помещения, не е дълготрайно. Не, мисли още, Патьо. И на голобрадия предприемач му идва нова хрумка. Роднините от Копривщица да му изпратят изсушено и стрито на прах кисело мляко, а тук

в Африка, от

прясно да си

го закваси сам

Тънкостите са му ясни от дете. А за бърза доставка - в писма по пощата! Както пътуват пликчетата със сушени екзотични подправки по земи и морета.

Аферим, ефенди! Машалла! Египет е очарован от новия деликатес. Толкова се разраства интересът и търсенето на новия кулинарен хит кисело мляко, тази прохладна благина, че Панчо Млъчков купува скоро млекарница и стадо биволици.

n Как юношата започва мащабната си търговия в Кайро и защо се включва като комита в Априлското въстание, четете в следващ брой.