И политиците трябва да ги е грижа това

Колкото пъти за малко съм се отлепял от земята, съм падал тежко, казва големият певец, който на 10 ноември с концерт в НДК отбелязва 40 години на сцената

На 10 ноември Георги Христов ще направи концерт в зала 1 на НДК. С него отбелязва своите 40 години на сцената. С това събитие той реализира и една своя мечта - да пее с голям симфоничен оркестър. Музикантите ще свирят под диригентството на Ганчо Ганчев. Както винаги, неотлъчно до Георги Христов ще бъдат неговите вокалистки и групата му “Черно и бяло”. Специален гост ще бъде Нели Рангелова, с която го свързва дългогодишно много близко приятелство.

- На 10 ноември имате голям концерт в зала 1 на НДК. 40 години на сцената, какво искате да чуе публиката, г-н Христов?

- Аз ще бъда на сцената, ще се раздам за моята публика. Това е сериозен концерт със симфоничен оркестър, група “Черно и бяло” и моите вокалистки. Специален гост ще бъде Нели Рангелова. Всички песни са направени с нов аранжимент от Ганчо Ганчев, който е и диригент на оркестъра.

Години си мечтаех да работя със симфоничен оркестър и когато това се случи, разбрах, че си е заслужавало. Изживяването е съвсем различно, когато си с повече от 60 човека на сцената. Звученето, атмосферата и внушението на музиката са различни. Чувствам се много комфортно, а това е важно за един артист, защото така дава 100% от себе си.

Концертът се казва “40”, защото стъпих на професионалната сцена точно преди 40 години. А това беше в една програма, с която Концертна дирекция лансираше млади изпълнители. Бях първа година в Консерваторията. Участвахме петима певци в концерта “Студио Зорница”. Това беше и първата ми изява с професионален оркестър под диригентството на големия музикант Иван Кутиков. Той направи и аранжиментите на четирите песни, с които се представих. Провеждаше се в бар “Астория”. Тогава освен българските песни пях и мой вариант на един от големите италиански шлагери Storie Di Tutti I Giorni на Рикардо Фоли. Оттам започна моят професионален път. Още същата година бях на

турне в бившия СССР с бигбенда на Вили Казасян

За мен това беше един страхотен начин да се усъвършенствам професионално и да се развивам.

- Допускаха ли се лесно младите изпълнители на голямата сцена?

- Беше много трудно, не те допускаха лесно, имаше едно радио, една телевизия. В периода от 1981 до 1985 г. имах реализирани 20 записа в БНР, които не видяха бял свят или се пускаха по един път в нощния блок. Но нещата се промениха с появата на песни като “Пролет”, “Да обичаш не е грях”, която спечели 3-о място в “Мелодия на годината”. После дойдоха “Черно и бяло” и “Върни ми любовта”, които публиката веднага заобича.

- В студентските години сте участвали и в рок опера.

- Премиерата на “Утре в десет” беше през 1983 г. Бях избран да участвам от автора на рок операта Любомир Денев. Беше много интересен и успешен спектакъл. Нещо съвсем ново, защото дотогава не беше правена рок опера. Всички бяхме студенти и я играехме на сцената на Музикалния театър. Страхотно изживяване, голям оркестър, хореография и прекрасни песни, които впоследствие бяха събрани в дългосвиреща плоча. След това направихме и лятно турне из страната. Едно от представленията даже беше в емблематичния Летен театър в Слънчев бряг, където се провеждаше “Златният Орфей”.

- С кои певци пътувахте на първото си турне в бившия Съветски съюз?

- Със Стефка Оникян, Христо Кидиков и Нели Рангелова, която тъкмо беше спечелила “Златният Орфей” и вече беше много популярна там. Усещането беше много странно, едно младо 18-19-годишно момче пред многохилядна публика в огромни зали. Изключително ерудирана публика, която оценява достойнствата на артиста. Дори да не го познава, в мига, в който го чуе и вижда, че дава всичко от себе си, тя го приема. Непредубедена публика и широко скроена, с изключително висока музикална култура.

- Колко дълги бяха турнетата?

- Минимум 15-20 дни, докато обиколиш тази необятна страна. Били сме от Одеса до Ереван, стигали сме и до Новосибирск.

- Какво правехте между концертите?

- Имахме време да разглеждаме забележителности. Живеехме много задружно и изключително се подкрепяхме един друг. Вечер след концертите се събирахме в някой от апартаментите, забавлявахме се.

Имал съм четири или пет такива турнета. А след това имах честта и удоволствието Филип Киркоров, който е един от най-близките ми приятели, да ме кани многократно в негови концерти като гост-изпълнител. Участвах и в сборни програми с големите руски артисти Алла Пугачова, Валери Леонтиев, Лариса Долина. Страхотни времена...

- Къде публиката е най-емоционална?

- Един камък си тежи на мястото. Пея за моите почитатели, не налагам песните си на хора, които слушат друг тип музика. Горд съм и съм щастлив, че имам моята публика, която ме е направила Георги Христов. Затова съм длъжен само на нея.

Когато пея на родния си език, се чувствам най-сигурен, защото знам, че емоцията, която ще предам, ще бъде най-силна. Щастливец съм, тъй като където и да съм пял, зрителите винаги са ме посрещали с интерес и са ме оценявали по достойнство. Никога не съм подценявал която и да било публика - от Ню Йорк до Улан Батор. Когато изляза пред нея, съм длъжен да дам 100% от себе си. Каквато и националност да са хората, те са изключително сензитивни и усещат кога си истински, кога се раздаваш и кога не. Имам уважение и респект към публиката. Ако един артист не проявява това уважение, той го няма и към себе си.

Никога не съм си позволявал да изляза неглиже

Винаги държа на външния си вид, подбирам костюмите и репертоара, съобразно хората. Изключително непрофесионално е да неглижираш зрителите в залата.

На един общ концерт бях поканил мои приятели и след това те ме попитаха: “Защо твои колеги си позволяват да излизат с кални обувки на сцената в зала 1 на НДК?” Това е най-малкото неуважение и самодейност. Защо го правят? Кому е нужно? Нищо не трябва да се прави на всяка цена, особено в нашата работа, която е показна. Хората гледат, освен че слушат. Изкуството е естетика и е много важно каква естетика искаш да внушиш. Трябва да даваме положителна емоция, а как ще стане това, когато излизаш на сцената с кални обувки и измачкани дрехи?

- Обмисляте ли да пуснете нов албум?

- Времената са такива, че в момента албуми се купуват по-скоро от колекционери, а не са за масово потребление. С този интернет всяка нова песен, която се пусне днес, попада пред многомилионна аудитория. Но работя върху проект, който

да излезе през 2024 г. - бутиков албум със съвсем нови песни

и една или две от тези, които съм изпял през годините, но не са станали популярни и сега ще бъдат с нов прочит. Ако трябва да бъдем честни, имам десетки изпълнения, които системата ги изхвърли, а те имат своите качества и бих искал да стигнат до широката публика.

- Неотдавна с Игор Марковски направихте страхотна песен - “Целуни ме вчера”.

- Да, това е една от двете ми нови песни за тази година. Другата е “Две целувки”, която е с дискотечно звучене. Тя е по текст на Ангел Симеонов, музика и аранжимент на моя голям приятел Димитър Гетов. А “Целуни ме вчера” - тази балада по музика на Момчил Колев и стихотворение на Калин Донков, е много различна от стила, в който работя, и за моя радост се получи. Повече от шест месеца беше подготвителният период, но аз съм от хората, които обичат да бързат бавно. Трябва всичко да бъде на ниво. Имахме много разговори за структурата на песента, за аранжимента и се радвам, че Момчил откликна на повечето ми идеи. Справи се блестящо! Страхотен професионалист, с когото работя за първи път и ще бъде огромно удоволствие за мен, ако продължим и занапред.

- Струват ли си усилията на вашите колеги за увеличаване на квотата за българска музика в БНТ и БНР?

- Подкрепям всичко българско и смятам, че националните медии трябва да имат политика за съхранение на културата ни. Процентите не ме вълнуват, интересува ме обаче колко процента от българския народ е неук, колко процента се опростачват всекидневно. И това трябва да вълнува не само хората на изкуството, но преди всичко т.нар. политически елит.

- Защо се случва това?

- Казах го още през 1992-1993 г., в зората на демокрацията - политиците искат прост народ, за да могат да го манипулират лесно. Народът не трябва да мисли, той трябва да бъде воден като стадо. Е, отказвам да бъда такъв! И се радвам, че има много българи, които също отказват.

Много често си задавам въпроса какви сме ние като самобитност, като нрав, като душевност? И още нямам точен отговор. Едно нещо знам -

ние не се ценим като нация и няма как да очакваме

другите да ни ценят

- Не ви ли се струва, че вече навсякъде има много злоба?

- Никога не слагам всички под един знаменател. Има и злобни, и завистливи, но има и благодарни, честни хора. Една широка палитра. Колкото повече са добрите, благодарните, помагащите, това прави нацията силна. Самото битие на един народ определя неговото поведение. Не може да не си озлобен, когато си гладен, когато не знаеш как ще нахраниш децата си, как ще им купиш учебници, обувки. Не знаеш как ще помогнеш на старата си майка, която е с мизерна пенсия, как ще платиш разходите за ток, парно... Тогава не може да не си озлобен срещу системата, няма как. Това е голямата вина на българската политика през последните повече от 30 години. Оставиха една шепа народ, с богата и плодородна земя, да гладува. Това е непростимо! Аз съм до болка откровен, от което си патя. Не се научих да броя до 10. Хората не обичат да им се казва истината в очите, предпочитат да ги излъжеш и не си дават реална сметка за заобикалящото ги, за тяхната истинска същност. Аз се гледам в огледалото сутрин, знам на каква възраст съм, не се правя на 20-годишен. Знам какви са реалните ми възможности и не се надценявам. Знам къде живея, къде съм роден, не се правя на този, който не съм. За мое щастие съм Георги Христов в собствената ми страна и това ме прави горд. И не искам да бъда никой друг.

- И стоите здраво на земята.

- Колкото пъти съм си позволявал леко да се отделя от нея, после, макар и от малка височина, съм падал много тежко.

Опитвам се да живея достойно. Не дължа на никого нищо и не задължавам никого с нищо. Моите приятели също са такива хора. На тях мога да разчитам винаги, а това е голямо богатство в живота на един човек. Малко са, но са достатъчно.

- Имате ли в близкото си обкръжение колеги от музикалната сцена?

- Имам, но не са много. Много близки приятели сме с композитора и автор на моите големи хитове Димитър Гетов, той е моят стожер през годините, който винаги е стоял зад гърба ми и ми е давал най-правилните съвети за моята кариера. Нели Рангелова, не бих я нарекъл колежка, приятелка, тя е моя сестра, ние сме семейство. Контактите ни са повече от 40 години, минали сме през какво ли не. Катя Близнакова е мой много близък човек. Всеки от нас е със своите проблеми, със своето житие и битие, със своите плюсове и минуси, ние се приемаме такива, каквито сме. Не се опитваме да се променяме взаимно.

- Лесно избухвате.

- Наистина много лесно се паля, точно за пет секунди, но и бързо ми минава. А когато сбъркам, имам силата и достойнството да се извиня.

- Сам ли се продуцирате?

- О, да. На вълка вратът му е здрав, защото сам си върши работата. Много е трудно. Публиката си мисли, че сме като западните артисти, зад които стоят огромни екипи. Тук си правим всичко сами. Това донякъде ми дава сигурност. Научих го от моя брат Филип Киркоров, който е най-големият продуцент, когото познавам. Той продуцира себе си, но и много други изпълнители. От него човек може само да се учи, защото целият организационен процес, за да се стигне до концерт, минава през него.

Разбира се, имам хора, които ми помагат, но основната отговорност е моя и когато нещо се обърка, ще знам, че съм сбъркал аз, ако съм успял, ще знам, че това пак е заради моите усилия.

- Какво правите, преди да излезете на сцената?

- Ако някой ми каже, че не се вълнува, няма за какво да излиза на тази сцена. Без значение какъв е концертът, няма случай, в който да нямам сценична треска. Ако тя изчезне, ще спра да се появявам пред хората. Преди не можех да стоя сам, непосредствено преди началото се заобикалях с моите музиканти, разказвах вицове..., само и само да не мисля. През последните години обаче предпочитам да се усамотя, да събера енергията си, да преценя как да структурирам емоционално спектакъла, казвам си и няколко неща вътрешно на себе си и на някои хора, които вече не са между нас.

- А какво е усещането веднага след концерта?

- В мига, в който той свърши, съм готов да започна следващия. За радост имам изключително здрав глас, за което благодаря на Господ и на родителите си. Не му робувам, не съм от хората, които пият чай или при минус 20 градуса се увиват с шалове. Когато нещо се тренира, то е калено, а когато се изнежи, е склонно към повреда.

- Като се съберете с приятели, пеете ли им?

- Карам ги те да ми пеят. Все пак пеенето е моята работа, искам и на мен някой да ми попее. (Смее се.)

- Те не се ли притесняват да пеят пред вас?

- Защо? Когато душата ти пее,

не е важно да пееш вярно,

важно е да се чувстваш щастлив

Музиката е щастие. По време на концертите казвам на хората: “Пейте, приятели! Музиката е толкова силна, че тези до вас няма да ви чуят, дори да пеете фалшиво”. Човек не трябва да задържа вътре в себе си нищо емоционално, и добро, и лошо, и смеха, и сълзите.

- Обичате ли да слушате вашите песни?

- Не, защото знам, че съм могъл да ги запиша много по-добре. Обичам да слушам свои колеги и страхотно удоволствие ми доставя да пея техни песни, които обичам.

- Едва ли сте се разминали без забавни истории или гафове на сцената?

- Имам разкошен гаф. В онези години - 1984-1985-а, нямах много песни, имах само три или четири, бях съвсем млад изпълнител. И първата, която записах - “Следи”, нямаше синбек. Тогава Маргарита Хранова, колежка, която изключително уважавам, ме покани да бъда първа част на нейните концерти. Искам да ѝ благодаря, тя е голям певец и голям човек. Имахме турне във Врачански окръг, но на едно допълнително участие бяхме без оркестър и се принудихме да работим със синбек. Имах 6 синбека, но на най-големия ми хит - “Следи”, нямах. И се наложи да пусна записа на самата песен и пеех с цяло гърло над него. Вживял съм се в песента, затворил съм очи, но в един момент чувам как мъжът на Маргарита Хранова ми вика: “Жоро, Жоро!” Отварям очи и виждам, че точно на тази песен кабелът на микрофона се е откачил и е паднал долу. Нищо не можех да направя, беше изключително конфузно, но стана обеца на ухото ми за цялата ми кариера. Затова никога не си позволявам да пея на плейбек.

- А с какво са ви просълзявали фенове?

- Толкова много истории има, че не бих си позволил да откроя само някои от тях. Радват ме дребните неща. Публиката е най-верният барометър и по нея си сверявам часовника. Ако не си ѝ необходим, за какво го правиш? За собствено тщеславие ли? Не, благодаря, нямам нужда от това!