Украинския институт, 5-то авеню, Ню Йорк.

В понеделник Олена Зеленска откри тук документалната изложба "Руски военни престъпления", която беше посетена от делегатите на ООН, Лиз Тръс, мадам Макрон и други. Днес я посетих и аз.

Снимки от войната, карта на документираните до 11 септември примери за жестокости и обстрел на цивилни мишени, извършени от окупаторите. Училището в Краматорск, родилното отделение в Мариупол - познати до тъпа болка гледки.

И сред тях... изпит украински криминалист, с маска, смъкната на брадичката, коленичил сред гориста местност в белия си полетиетиленов гащеризон. В ръцете му лежи труп в напреднала фаза на разложение. Криминалистът се опитва да изтърколи човешките останки от плиткия трап, в който са били заровени, но в усилието си почти ги прегръща, както ние бихме прегърнали спящ близък, когото искаме да преместим, без да смутим съня му. Самият труп - едър мъжки скелет, все още забулен в парцали мумифицирана кафеникава кожа, изглежда в съвършен покой. Всички отличителни черти на физиономията му са заличени, черепът е отпуснат върху оголената кост на лакътя, лявата скула е опряна нежно в рохката, обсипана с гнили борови иглички пръст. В смъртта няма страдание. То е за живите.

В следващата стая ме посреща видеомонтаж от разрушения - опустошени апартаменти, в които между разбитите тела на собствениците и изтърбушените дивани няма разлика; окървавени деца; обстреляни линейки; трупове разстреляни на улицата, с вързани ръце и морави пръсти.

Монтажът е озвучен с прихванати радиокомуникации между руски войници.

Слушайки ги, ме побиха такива тръпки, каквито никога не съм усещала. Войници в еуфория от откритието на сладолед в плячкосан магазин; войници, които насърчават другарите си да изнасилват украински момичета, докато те умрат; войници, хвалещи се пред другарите си с бялата техника, задигната от изоставени домове; войници, лъстиво описващи ефектите от мъченията, на които са подложили пленените "бандеровци"; войници, полумъртви от глад, ровещи в мазетата на полусринат блок за каквото и да е ядене; войници, яростно проклинащи съдбата си, крещящи от отчаяние и отвращение...

Обърнах се, излязох тичешком и се гмурнах в утешителната зеленина на Сентрал парк, измит и изумруден след обедната буря, обгърнат в райската светлина на безоблачен есенен следобед.

Да избягаш, когато поискаш, е най-голямата човешка благодат.

*От фейсбук!