ЖУРНАЛИСТ ИЛИ ПРЕПИСВАЧ, СОФРОНИЙ ИЛИ ПАИСИЙ

Огромна разлика от журналистиката в началото на деветдесетте години... И сега... И някакси от самосебе си разбираш онази носталгия от времето на романтизма към времето на рицарските дуели. От честта, която се защитава с кръв. (Само като си помислиш, че двама се бъхтат до последна капка кръв в желанието си да пролеят първата капка кръв на нечие непознато момиче при положение, че накрая родителите на момичето я харизват на трети - с пари...) Нещо такова е и разликата между сегашната журналистика и тази от деветдесетте. Плюс степените на свобода. На жажда за свобода. Тогава излизахме от едно дълго мълчание, нарушавано от водните кръгове на "Литеаратурная газета", "Огонэок", "Комсомолская правда"... И, изведнъж... Петьо Блъсков наложи не само друга журналистика.

Той създаде нов медиен език. Език, различен от литературния и езикът на докладите, които дори в дописка за преизпълнени планове и извадени картофи пак си оставаха доклади пред партийното бюро. Появи се нов език на ръба на уличния. Сухите цифри бяха заменени със статистики и сравнителни анализи. Дописката искаше да информира със страстта на журналистическо разследване... Вече се цитираха имена на вестници в уличните говорения, изместили дежурното: "Във вестника пишеше"... Докато не дойде сегашното време. Времето, в което езикът няма граматика. Информацията, ако не е изсмукана от пръстите е изсмукана поне от социалните мрежи. Журналистите в трамвая, в метрото, в самолета, в театъра се разминават с новини.

Подритват новини, забили носове в телефоните си. Вече не може да се каже в кой сайт си прочел нещо, защото се унифицира езикът. Постепенно социалните мрежи изтикват професионалния жаргон. Дори жаргонът липсва, защото някаква машинка на другия край на света не иска и не може да допусне някоя дума. И същата тази машинка ти взема свобода за месец, два или три. Всеки полуидиот може да те "докладва" не за друго, а защото се е намерил в "новината"...

Така се загуби романтиката. И онова сладко чувство на откривателството. Онова яростно чоплене на семки по мачовете се замени с равнодушното чоплене в телефона по време на мач. И накрая не казваш какво си видял на мача, в Народното събрание, в театъра... Защото не си го видял, забил нос в айфона. И публикуваш това, което другите са видели. А те са видели всичко това, което другите са видели в телефоните си. И за какво, по дяволите, си дал тези двадесет лева за мач, за театър, като препредаваш чужди думи, лишени от емоции. Така постепенно всички ние заприличахме на Софроний преписвачът, а не на автора Паисий... С тази разлика, че дори Софроний и братя Миладинови са добавяли по нещо свое... Са добавяли по нещо свое...

*От фейсбук!