Как кучето стана нарицателно за ада на сбъднатите желания

Кварталът отначало обожаваше Марчела. Беше мъничка снежнобяла топчица с лъскави очички, като маслинки. Не само любителите на кучета, но и най-големите киселяци, дето и за едно "Добър ден" си пестят времето, светваха, като я видят. Темерутите дори проговориха и приклякаха на тротоара да докоснат очарователното невръстно шицу, което с всяка секунда нови обожатели трупаше.

Няма

много да порасне,

- обясняваше симпатичната бъбрива стопанка. – Тая порода са под 30 сантиметра. С добър характер са надарени. В Древен Китай са ги подарявали на императорите. Освен това са здрави, само очичките им трябва да пазиш и капачките на коленцата, че са им слаби места…

Отдалеч си личеше, че Марчела няма потенциал да създава каквито и да било проблеми на този жесток и циничен свят. Блаженство бе отдалеч само да я гледаш, облизваше невинно пръстите ни с розовото си езиче и се заиграваше като котенце с топче от плат.

Мисля и аз да

си взема такова,

децата отдавна ме врънкат - вдъхнови се изнемогваща работеща домакиня.

Ние мислехме за пинчер - призна оплешивяващ инженер със сприхав нрав, - ама това повече ми харесва.

И се понасяше безгрижен диалог каква ведрина в живота внасят кучетата (стига да не са много ящни, разбира се, и да не правят големи бели вкъщи), колко е чудесно, че дават повод на мързеливци като нас да се разходят, че кучето е приятел на човека, защото едната обич му стига. Пък и в крайна сметка какви толкова грижи изисква, нали?

През зимата Марчела

се изгуби от поглед,

извеждаха я за малко, ситно трепереща с карирано палтенце. Напролет отново изгря на тротоара, пораснала, уверена, но пак мъничка, нежна и сладка. Направо да я схрускаш като захарно петле.

Понеже съседите не се бяха сдобили още с мечтаното шицу, децата пак се размрънкаха:

Мамо, защо да си нямаме и ние една Марчела? Може да е мъжко, Марчело! Моля те, моля те, моля те, кажи "да"!

Дума да не става, но как да откажеш? В семействата настана смут, родителите тайничко завидяха на Марчелини за куража да си вземат белята.

В една топла вечер, тъкмо преди лятото да почне да напича, я чухме да джафка. Едно такова тъничко гласче, с детска кихавица може да го сбъркаш.

Чухте ли я? И тя лае - умили се кварталът.

Някой подари на стопаните лепенка "Куче пазач", сложиха си я на вратата, всички много се смяха и си правиха селфита.

Ден след ден се нижеха, Марчела все повече джафкаше. Първо само преди разходка от радост, после от възмущение при всеки шум откъм улицата, при всяко отваряне и затваряне на врата, подвикване, смях, кашляне, говорене, подсвиркване, почукване и потропване.

Постепенно джафкането се усили, превърна се в постоянна величина, денонощна, без прекъсване, истинско квартално бедствие. Сякаш безброй остри пирончета зачукваше в мозъчната кора на отрудените съкооператори, промъквайки се във всяко кътче като отровен дим. По етажите взеха да си сменят дограмите, едно семейство си прати преждевременно децата при баба им на село, друго се накани да остъклява балкона. На тротоара зашушукаха, че вече сън не ги хваща, не може ли тая Марчела да я затварят в банята поне през нощта?

А те как спят, ми кажи,

моля те?

С тъничко кресчендо и с игрива шнолка на главичката, малкото кученце изскачаше от входа, гордо вирнало пухкавата си опашка, тънещо в щастливо неведение за надигащия се квартален гняв. Прочели мрака в очите на съседите, стопаните му свикнаха да отминават забързано, вече никой не се спираше да гали белоснежната им принцеса.

И един ден търпението в играта на нерви пресъхна, домсъветите се струпаха на тълпа под прозорците на Марчелини.

Как не прегракна, бе? – викаше изнемогващата домакиня.

Според наредбата на СОС можем да я пратим в приют - боботеше сприхавият инженер, събирайки подписи за въдворяването на шицуто.

Кучетата са нож с две остриета - мъдро обобщи домоуправителят, който предпочита котки.

Кварталът

инстинктивно

разлюби Марчелини,

отритна ги и ги дамгоса. Едва-едва им кимваха за "Добър ден" под акомпанимента на вечното и вездесъщо джаф-джаф. Разгневен кошер да бяха поне, а те просто си бяха взели шицу.

Не им го отнеха, не посмяха да си сложат грях на душата.

Стиснаха зъби с надеждата, че щом задуха есенният вятър, стопаните ще отнемат достъпа на кученцето до балкона. Нека тогава си лае на воля, но вкъщи.

Разбра ли сега - казаха родителите на своите деца - защо не може да си вземем една Марчела?

Така започваха с тях важния разговор за мечтите и отговорностите, илюзиите и реалността, любовта и омразата. И за ада на сбъднатите желания.