Участвал и в строежа на блока на Тодор Живков на ул. “Оборище” в София

Строителят на Паметника на свободата на Шипка - Пеньо Атанасов-Бомбето, учил занаята от баща си, а той - от Кольо Фичето. Тази година се навършиха 120 години от рождението на Бомбето, а 145 г. от епичните боеве на Шипка ще се честват днес.

Пеньо Атанасов-Бомбето е роден на 2 юни 1902 г. в Дряновско, но когато бил на 2 месеца, родителите му се преместили в търговищкото с. Дралфа. Там завършил трети прогимназиален клас, после се отдал на строителството.

Инициативен комитет реши да му издигне паметник в Дралфа, но заради местни дрязги още не е определено къде да бъде поставен. Водят се жестоки спорове дали да е пред къщата му в селото - тя отдавна е с нови собственици, или нависоко близо до жп гарата на пътя за Попово, където той може да се види от повече хора. От община Търговище отказват да издадат виза за строеж, докато местните не се уточнят.

Скулпторът Илия Иванов от Търговище го е изобразил до кръста. Идеята е

фигурата да се впише в силуета на шипченския паметник

Целият монумент ще бъде облицован с гранит и ще се извисява на 6 метра.

Образът на дядо Пеньо, отлят от бронз, отдавна е готов. “Подарих гипсовата отливка на проекта си на читалището и засега той може да бъде видян само там”, сподели пред “24 часа” авторът Илия Иванов.

Идеята е отпреди 2 години, но имали и трудности с набирането на средства. Монументът ще струва 32 000 лв., които се събират с дарения.

Пеньо Атанасов бе

известен с прякора си Бомбето заради меката шапка, с която рядко се разделяше

“Макар и да беше селски човек, дядо никога не е имал селски дрехи”, разказваше за него внучката му Стефка Кьосева, която почина неотдавна в Пловдив. Разбира се, с неизменното си бомбе той е изобразен и на бъдещия паметник в Дралфа.

Той поел строителството на паметника на Шипка през 1928 г. Бил третият поред, който се захваща с това дело. Другите майстори преди него се отказвали - къде заради суровите условия в Балкана, къде и заради хроничния недостиг на пари. Но Пеньо Бомбето успява да го завърши. Няколко месеца преди смъртта си през 1987 г. той разказваше:

“Три години паметник градих, да река, че три хиляди трудности прескочих, пак ще са малко. На мен този занаят ми е в кръвта. Баща ми беше строител, от Кольо Фичето е учил. Аз от него, пък от мен колко младоци - не съм им правил сметка. Навремето така правех: щом някой се завърти край строежа,

инструменти ще му купя, ще му покажа как се държи мистрия,

как се пуща отвес. Другото от него си зависи.

Кога да ме вземат в казармата, стана една неразбория. По-малък бях, когато в село идваха инженери - улиците мереха нещо, пък аз им помагах. Не знам каква им е била ползата от помощта ми, но от тях ми остана прякорът Инженерина. А пък писарят в общината, от простотия ли, от какво ли - да вземе да ме впише в наборния списък като инженер. Взеха ме в Шумен войник с трудов набор. И още на първия ден идва един мъж, след това разбрах, че е инж. Харалан Стоянов, и вика: “Кой от вас е Пеньо от Дралфа?” Излязох пред строя. “Колега, казва инженерът, заедно ще работим, на мен тъкмо още един инженер ми трябва.” Ами сега? Обяснявам аз, че съм прост дюлгерин, пък той се смее. Ама ме взе, заедно трасирахме жп линията до Преслав. От него съм се научил да чета чертежите, нещо много важно за истинския строител. Наизуст не се строи.

След време това можене ми помогна. Винаги гледам точно да изпълня, майсторлък да покажа. То и без туй доверие така се печели, с работа. От баща си съм запомнил: “Загубиш ли доверието на хората, тяло без душа си”.

Опознаха ме като строител в София. И се сетили за мен през 1928-а, когато първите строители на Шипченския паметник се уплашили. Двама от Комитета за изграждане на паметника - инж. Иван Данчов и арх. Минчо Заеков, чак във Варна ме откриха. “Така и така, викат, само ти ще завършиш започнатото.” Даже не ми казаха къде точно ще е паметникът, аз си мислех, че е в с. Шипка. Но като тръгнахме за върха, като

се разбра, че дори път дотам няма, че с катъри едва се излиза,

бая се замислих. И аха да се откажа...

Добре, но заедно с нас катери върха един старец, дългата му бяла брада съм запомнил. Касиерът на комитета по строителството, бивш опълченец. Води ме той на Орлово гнездо, намери едно окопче с треволяк обрасло, па като се хвърли земята да целува и плаче: “Младо майсторче, ей тука два пъти са ме ранявали, тука що хора загинаха. Моля те, веднъж да го видя вдигнат тоз паметник, пък нека тогаз ме прибере земята”. Уплаших се от себе си, право ти казвам. Хората тук за свободата гинели, а аз на един вятър да се дам. Подписах договора.”

Най-напред искали да вдигнат паметника върху Орлово гнездо, но мястото не позволявало, тясно е. Тогава решили да е по-настрана.

“В началото строители трябваше да намеря - продължава разказа си Пеньо. - Хората от моя край не стават - те с тухли и кирпич работят, а каменоделци са нужни. Тях в Габровско ще търсиш. И нали жена ми е оттам, склоних шурея си Ганчо и неколцина други с мен да вървят. Стигнахме върха, вечерта се наложи на открито да изкараме. Заспали сме някак, на сутринта се събуждаме целите засипани от вятъра с прах и дребни камъни. Та като скочиха: “Разваляй договора, Пеньо, докато не си почнал! Не е тука за работа”. И се запиляха към Пловдивско. Аз, срам не срам, звъня от Казанлък на членовете на комитета. Пък те

помислили, че нарочно съм пръснал хората - по-висока цена да искам

Трябва да ти кажа, че на чуждо не мога да посегна. Истинският строител трябва да бъде с честни ръце - само трудолюбие не стига”, разказваше Пеньо.

Строителството продължило от май 1928 г. до ноември 1930-а. В началото той купил от Севлиево два чифта биволи - да изкарват камъните. .“Животните и те зор видяха, на четири крака веднъж не стъпиха, все на колене мъкнеха. Ала щом изкачиха първата кола, отвориха ми се гърдите - ще го бъде паметника!”, споделяше строителят.

Монументът е осветен тържествено на 26 август 1934 г. Тогава строителят не получил покана и това му тежеше до края на живота му. Пеньо Атанасов е участвал и в други строежи - на гарата в Шумен, на националната библиотека “Кирил и Методий” в София и дори на някогашната къща на Тодор Живков на столичната улица “Оборище”. Беше му присъдено званието “заслужил строител”.

Дядо Пеньо имаше 2 дъщери - Рада и Атанаска, вече покойници. Внукът му е лекар. Индрих Сиуда, на 62 г., сега живее и работи в чешкия град Карлови Вари. Говори прекрасно български език и обича много България.