Да продължа още малко по темата "Либия"...

През лятото на 2003 г. трайно се пренесохме да живеем в хотел "Тибести" в Бенгази. 15-етажната гордост на града, носеща всички белези на архитектурния шик от края на 70-те години на миналия век - пирамидални елементи с каскадна зеленина, бетон, желязо и стъкло.

Занапред, докато вървеше делото срещу българските медицински сестри, обвинени в заразяването на повече от 400 деца с вируса на СПИН, това място щеше да бъде и наш импровизиран български щаб. Един от президентските апартаменти на хотела бе превърнат в работен офис. Иначе всички ние - журналисти, дипломати, адвокати, експерти - обитавахме стаи, пръснати по различните етажи и крила на тази фамозна сграда.

На 11-ия етаж имаше нещо като бар-панорама, но тъй като алкохолът в джамахирията беше забранен, това бе просто едно семпло кафене с много добра гледка. Според обвинителния акт точно в това панорамно барче българките бяха дошли да пият кафе с някой си Джон Англичанина и бяха получили от него увити във вестник банки със заразена кръв, която да инжектират на децата в болницата.

Малко след като за първи път се настаних в хотел "Тибести", се качих в този "бар" да изпия едно кафе и да огледам от чисто любопитство. Не ми се видя най-подходящото място за конспиративна среща, но вероятно в представите на либийския прокурор нямаше как една чуждестранна шпионска операция да не се е провела именно тук, на най-луксозното място в града.

Но за да бъде затвърдена митичната слава на хотел "Тибести" като диверсантско гнездо насред Киренайка, ще разкажа една история, разиграла се в стая 618. Това е може би най-странната случка в историята на процеса.

Беше ужасяващо горещ юлски следобед, когато приятел (чието име не споменавам, само защото може към момента да не желае това) получи обаждане по телефона в стаята си с покана да слезе два етажа по-надолу.

След броени минути той вече е пред стая номер 618 и тихо почуква. Вратата отваря млада жена в дълга домашна роба и разпуснати коси. Прави му едва забележим знак с глава да влезе и заключва вратата. В стаята цари полумрак - завесите са плътно спуснати. Пак с кимване жената го насочва към голямото двойно легло. Мъжът едва сдържа вълнението си. Не може да откъсне поглед от това, което лежи в средата на спалнята.

- Колко време имаме, пита той лаконично на арабски.

- Не повече от час, отговаря тя и се настанява воайорски във фотьойла в ъгъла на стаята.

Той сякаш на секундата забравя за нея, защото вниманието му е съсредоточено изцяло върху това, което лежи така гостоприемно разтворено върху омачканите чаршафи.

Голям черен куфар пълен с документи, част от които са пръснати по леглото. Мъжът започва да прехвърля папките и след около 30 минути цялото съдържание на куфара е пресято. От хилядите ситно изписани на арабски език документи са отделени около 50-ина страници. След това преснимани и върнати обратно в куфара, който всъщност принадлежи на либийския прокурор по делото.

Сред тези страници е секретното разследване, правено от Либийската военна прокуратура на мъченията на българските медици и самопризнанията на част от техните мъчители. Заедно с описания на прилаганите методи на насилие.

Съдебномедицинската експертиза, изготвена по указание на Главната прокуратура на Либия, която потвърждава наличието на белези от инквизиции по телата на българките... Сред документите е и окончателният вариант на доклада на професорите Монтание и Колици за това как е тръгнала заразата в болницата в Бенгази и заключението, че обвиняемите български сестри нямат нищо общо с това... Дотогава никой у нас не предполага, че Либия чрез посланика си в ЮНЕСКО е възложила такава експертиза на двамата професори.

Не след дълго този набор от ценни ксерокопия се превърна в основния стълб, около който бе развита защитата на медиците в съдебната зала. По-късно копия на тези документи бяха предадени и на посланиците на Белгия, Великобритания, Германия, Италия, Испания, Франция и Холандия в Триполи, за да изиграят много съществена роля при изграждането на онова, което по-късно с лекота наричахме европейска солидарност с медиците.

И досега не е много ясно как в онзи далечен юлски ден куфарът на прокурора по делото се бе озовал в хотел "Тибести" в стаята на тази симпатична млада жена. И защо тя бе решила да сподели това в името на спасяването на българските медицински сестри. Тя самата не беше българка и рискуваше твърде много.

Но и в най-свирепия водовъртеж от събития има моменти, необясними с логиката на действието, съвсем ирационални, но напълно разбираеми, когато поставим на фокус човешката емпатия, морал и съвест.

*От фейсбук