"Представете си края на всичко". С тези думи започва разказ, написан, от Христина Дилева - едно от момичетата, загинали в тежката катастрофа на бул. „Черни връх“ във вторник.

Дилева е изпратила разказа си Father's dream ("Сънят на бащата") на писателя Александър Ненов за мнение, а той го сподели.

„Публикувам последния разказ, който Христина Дилева ми изпрати преди време. Не намерих да е публикуван някъде, затова си позволявам да го споделя със света. Защото Христина рано или късно щеше да го сподели с всички вас. Но не успя. Защото един дрогиран престъпник отне живота й по най-нелепия начин. А тя, за разлика от своя убиец, можеше да даде много на света. Тя гледаше към Космоса, търсеше къде и как са вплетени 10-те измерения на Вселената и нерядко измисляше несъществуващи думи и абстрактни идеи, от които можеха да се родят страхотни романи.

Ето и разказа й Father’s dream. Нямам заглавие на български език и, както тя сама ми е писала, той все още не е минал редакция. Публикувам всичко без редакции и корекции. Лек път, Христина.“, написа писателят. 

Father’s dream

Представете си края на всичко. В съзнанието ви, той може да е от всякакъв тип. Може да е взрив. Може да е и магия. Наводнение. Черна дупка. Междугалактически войни. Динозаври. Враждебно настроени съседи от мултивселената. Има безброй много варианти, повече, отколкото хора са съществували на този свят. И вие единствени разбирате своя.

А сега си представете началото на всичко. Не че нямаме теория за Големия взрив, която е основна и, може би, доказана. Но вие може да имате собствена теория, която със сигурност е много по – различна от тази.

Въображението е безгранично, а вие сте късметлии, ако сте успели да го запазите такова, каквото трябва да е.

Нека аз ви разкажа какво се случи. Съвсем в реда на нещата, не казвам, че сте длъжни непременно да вярвате на думите ми. Нямам това за цел. Защото зная, че по – силно от вярата ви в нещо, е въображението. А ако успея да ви вдъхновя, значи съм успял изобщо. Това се случи много преди онова, което ние знаем, дори да се появи. Хиляди години преди всяка една теория за появата на всичко. Нашият свят е твърде цветен и неразбран, див и неосъзнат. Сложили сме му времеви рамки. И аз, също като вас, съществувам в двадесет и първия век. И аз бих живял с теории за всичко, ако не знаех това, което вие не знаете, или по – скоро не сте научили още. Но ето ви рамката. Двадесет и първи век. Какво е изобщо това на фона на вечността? Но нека не навлизаме дълбоко в тази тема. Сега ще ви разкажа своята история.

Преди всичко съществуваше Мракът. А преди него – една друга Вселена, досущ като нашата. Не че наистина тя беше преди него, той и тя си съжителстваха, бяха се появили заедно. Тя растеше, той – също. Тя беше гладна за пространство, той – за нея. Тя поглъщаше всичко, все повече и повече от безкрая, нетърпеливо, той с търпение и спокойствие поглъщаше нея. И така, докато тя не достигна границите на пространството. И продължаваше да бъде гладна. Тогава той се ядоса. Тя беше създала в себе си живот, и обожаваше да го убива. Затова, когато нямаше вече какво да погълне, тя започна да се самоизяжда, отнасяйки със себе си всичко, което бе създала. Той ѝ помагаше. В онези тежки времена, преди тя да приключи със себе си съвсем, той реши да запази една прашинка живот от нея, с надеждата да може да я върне, за да не е сам. Скри прашинката в капсула и я прибра дълбоко в себе си. А когато я изкара, Вселената отдавна я нямаше. Беше само той, сам, крал на безкрайността. В процеса на консумиране на Вселената, той беше приел нейните цветове, и не беше тъмен, а цветен и жив. Не беше почувствал как се беше превърнал наполовина в нея.

Мракът погледна капсулата. Вътре – една огромна скала, голяма колкото един нов свят, с невероятно неправилна форма, но въпреки това съхранена под стабилната капсула, а на нея, седящи на един ръб – един Мъж и едно момиченце. Внезапно се почувства горд, че няма вече да е сам. Може би беше баща на тази малка прашинка. Тя беше нещото, за което той щеше да се грижи дълго, много дълго време. Да, той несъмнено вече беше баща. Имаше дете – Мъжът. Някога щеше да създаде една чиста нова Вселена, подарък за него, създадена от съзнанието на това дете.

За Мъжа всичко, което беше новия му дом, макар и мрачен, беше толкова странно и непознато. Защо това се беше случило точно на него, а не на някой друг? Защо нямаше други хора? Защо беше сам? Наистина ли е толкова сам, колкото си мислеше, или имаше други? Какво се е случило? Кое беше това дете и защо го следваше ожесточено? Защо това дете дори го нямаше в началото, откъде се взе изобщо? Защо той няма нужда от храна и вода? Къде е? Стотици такива въпроси го тормозиха през цялото време, дори когато спеше. Гонеха го кошмари за края на всичко, за Вселената, за ужасни събития, заизмъчени хора, изгубени светове. Не знаеше, че Вселената вече я няма, и той е сам, единствен от вида си. Беше опознал скалата като свое място. Искаше да го подели с някого, но така и не беше открил с кого. Защитаваше момиченцето, защото му се
налагаше, а не по собствено желание. От друга страна, нямаше дори от кого да я защити, нито от какво.

Капсулата, която ги защитаваше, беше обособена да изпълнява някои от мислите на организмите в себе си. Затова, докато тя беше в тялото на Мрака, заедно с Мъжа в себе си, тя беше преобразувала скалата в нещо красиво. Беше създала бледо подобие на природа. Сънищата на Мъжа даваха отговори за това, какво тя може да стори, за да бъде прашинката защитена. Когато Мъжът сънуваше вода, тя създаваше езера, водопади, розови и сини растения, разноформени цветя, дори беше изобразила планети по себе си, които хвърляха бледа светлина, за да изглежда, че въпреки всичко, той не е сам, за да има хоризонт и надежда. Растенията също хвърляха светлина и затова не беше прекалено мрачно. В моментите, когато Мъжът сънуваше кошмари, тя създаваше полусрутени сгради, ужасни пътища, цели градове, покрити с растения, които растяха по тях. Скалата беше превърната в малка планета, спасителен кораб за всичко по себе си. Момиченцето, което винаги следваше Мъжа, се беше появило много по – късно от него. То беше неговата Муза, въплътена в малко красиво момиченце с дълга синкава коса, зелени очи, невинно негово подобие, и беше много по – малко от него. Капсулата беше взела малката Муза от съзнанието му и я беше дарила с тяло, за да може той да не е сам, и да не губи вдъхновението си. Музата не можеше да говори, но тя му действаше подсъзнателно.

Когато Мракът изкара капсулата от дълбочините, моментът беше съдбовен. Изведнъж всичко се озари в цветове. Мъжът се беше качил на най – високата скала с Музата, и когато това се случи, пред него се разкри красива гледка. Високи върхове, водопади, морета, порутени градове, разкошни в самотата си, потъващи сред растителност. Беше сигурен, че там ще открие живот, или ще достигне до планетите, които често виждаше на небосвода, когато все още беше мрачно около него.

Нямаше какво да го спре. Пое в посока към най – близката планета. Или поне където изглеждаше, че ще е най – близо до нея. Не знаеше единствено, че това е само една лъжовна илюзия, и че капсулата, в която е затворен, ще се превърне в негов постоянен дом.