С атомни взривове искат да създадат море насред Сахара

Шотландският предприемач Доналд Макензи е първият, който изрича на глас в публичното пространство идеята за създаване на Сахарско море. Годината е 1877-а. Макензи предлага да се изкопае канал от една от пясъчните лагуни на Средиземно море - на север от нос Джуби, на юг до голямата равнина, която арабските търговци наричат Ел Джуф. Според изчисленията на Макензи този обширен регион се намира на около 60 метра под морското равнище и чрез един канал може де се създаде вътрешно море с площ от 155 400 квадратни километра. Освен за търговска навигация, Сахарското море би облагородило сухия пустинен климат и би създало условия за земеделие. Нещо повече - шотландецът предлага чрез втори плавателен канал това вътрешноафриканско море да се свърже с река Нигер и така Европа да получи достъп до пазарите и богатите ресурси на Западна Африка.

Идеята се подема от двама французи още на следващата година. Франсоа Ели Рудер е френски географ, а Фердинанд дьо Лесепс е известен дипломат, участвал в прокопаването на Суецкия канал. Прогнозната стойност на френския проект е около 30 000 000 долара.

Започват проучвания на региона. В крайна сметка идеята е отхвърлена от френското правителство и финансирането е оттеглено, когато учените доказват, че много райони не са под морското равнище, както се е смятало дотогава. Да, френският проект бива зачертан, но той остава да живее в последния роман "Нахлуване в морето" на Жул Верн. Въображаемото Сахарско море присъства и в една от творбите на забележителния английски фантаст Джон Уиндам.

Проектът за създаване на море насред Сахара е възроден през 1900 г. от френския професор Едмон Ечегоен. Той предлага да се изгради по-дълъг и по-дълбок канал. Това предложение също е разгледано от френското правителство, но също е отхвърлено.

По-късно, в средата на века, се намесват и американците. Те наричат проекта си "Операция Плуг", а новаторският момент е използването на ядрени експлозиви за прокопаването на широк каналдо географската депресия, известна с името "Катара"

След подписването на международните договори за забрана на ядрените експлозии и за мирни цели идеята за Сахарско море повяхва за пореден път. Все пак през 2010 година е регистрирана асоциация "Път за сътрудничество" със същата цел, която 8 години по-късно получи одобрението на правителството на Тунис.

Проектът на Сталин да пресуши Каспийско море

Сливане на Европа и Африка в един континент, между другото, получава подкрепата на доста от тогавашните европейски лидери, но съпротивата в някои страни го осуетява. В СССР всичко е много по-просто – само да бръмне някаква "муха" в главата на Бащата на народите и започва реализацията на поредния "велик" проект. Драстичен пример е прокопаването на абсолютно безполезния "Беломорканал". Друга налудничава идея на Сталин е пресушаването на Каспийско море. През 1952 г. Йосиф Висарионович нарежда на главния хидропроектант Сергей Жук да разработи план за отклоняване на водата от Каспийско море. Основната цел е да се опрости и ускори добиването на нефт от дълбините, покрити с морска вода. Сталин дава на Жук само две седмици, за да разработи подробен план за отклоняване на Волга от Каспийско море към казахстанските степи и преграждането на река Кура в Азербайджан. За да се пресуши напълно дъното на морето, би било нужно да се заприщят или отклонят още десетки реки, които имат годишен приток в Каспийския басейн най-малко 290 кубически километра прясна вода. Естествено, това би предизвикало наводнение на огромни територии на СССР, повечето обработваеми и гъсто населени.

Според изчисленията на съветския проектантски институт "Хидропроект", само отклоняването на Волга би изисквало около 10 милиарда рубли и 4 - 5 години строежи. В същото време дори пълното спиране на притока на речни води в Каспийско море не може да гарантира пресушаването му - огромната морска "чаша" неизбежно щеше да се пълни частично от дъждовете. За окончателното превръщане на морето в суха долина би било нужно да работят нонстоп мощни помпени инсталации.

Не е известно дали сложността, високата себестойност или влошеното здраве и последвалата смърт на Сталин през март 1953 година са конкретната причина за осуетяването на този пореден мегаломански проект. Едно е сигурно – на народите на бившия Съветски съюз им се размина едно изключително бедствие. Доказателство е трагедията, свързана с пресушаването на Аралско море - най-голямата екологична катастрофа на ХХ век.

Българският принос "Севтополис"

Мегапроектът "Севтополис" имаше за цел чрез огромна кръгла язовирна стена да "извади" на сухо древния тракийски град Севтополис, който в момента се намира на дъното на язовир "Копринка". Автор на архитектурния проект е арх. Жеко Тилев. А целта на начинанието бе да се превърнат Казанлък и Долината на тракийските царе в световна туристическа дестинация. По предварителни разчети проектът щеше да струва около 100 милиона евро, но трябваше да докарва по половин милион туристи годишно в Долината. Изключително ефектният замисъл предвиждаше експониране на древната одриска столица насред водите на язовир "Копринка" чрез изграждането на пръстеновидна язовирна стена с дължина 1200 метра. Проектът на арх. Тилев бе отличен с Европейската награда за архитектура "Визарх 2005", с Гран при и златен медал от XІ световно триенале "Интерарх 2006" и с медал на ЮНЕСКО.

Разработката предвижда с катери и туристически корабчета посетителите да прекосяват водите на язовира, за да достигнат до кръглата язовирна стена. До древните руини туристите щяха да слизат с 4 панорамни асансьора Деловият интерес към мегапроекта бе огромен, Световната банка и еврофондовете биха могли да осигурят финансирането. На място с проекта се запозна и саудитският милиардер принц Алуалид бин Талас ас Сауд, който със своето състояние от 13,23 млрд. долара се нарежда на 22-ра позиция сред световните ултрабогаташи. Към инвестиране в "Севтополис" бяха заявили интерес фирми и фондации и от Холандия, Гърция, Германия, Великобритания, Испания, Белгия, Израел и Кувейт. Но както всичко у нас, със смяната на властта новодошлите се опитаха да заличат всички начинания на своите предшественици.

Атлантропа слива Европа и Африка

През 1928 г. немският архитект и расист Херман Зьоргел оповестява свой уникален проект за частично отводняване на Средиземно море. Ето как трябвало да стане това – две мощни язовирни стени с водноелектрически централи ще препречат Гибралтарския проток и Дарданелите. За да се ограничи притокът на прясна вода в Средиземно море, Зьоргел предлага всички големи реки, вливащи се в морето, също да бъдат блокирани чрез язовирни стени с ВЕЦ-ове. Ако притокът на вода в Средиземно море бъде строго дозиран, нивото на водата само за няколко години ще спадне със 100 - 200 метра вследствие на естественото изпарение. По линията Тунис - Сицилия - Италия ще се образува сухопътен коридор, разделящ морето на две части. Така от Африка и Европа ще се образува един общ континент – Атлантропа. Оттеглянето на водата на десетки километри от европейските брегове ще извади над повърхността земи, по-големи от Франция по площ. Според архитекта най-малко 660 хиляди квадратни километра морско дъно биха били подходящи за живот и развитие на селското стопанство.

А двете мегацентрали в Гибралтар и Дарданелите биха "удавили" Европа с евтин ток.
През 1929 година Зьоргел публикува брошура със заглавието "Понижаване на Средиземно море, напояване на Сахара: проектът Panrop". В нея архитектът изкушава немците и европейците с поредица от "бонуси". Първо, гигантските строежи ще се нуждаят от стотици хиляди работници и това ще реши проблема с безработицата на континента. Второ, каскадите от водноелектрически централи в проливите ще генерират няколкостотин GW електроенергия, което ще изстреля европейската икономика в светлото утопично бъдеще. Трето, новите територии, отвоювани от морето, биха осигурили
"жизнено пространство" за тясната стара Европа. Разбира се, в своята рекламна брошура Зьоргел не споменава, че проектът "Атлантропа" би бил в изключителен ущърб за африканското население. Но Сьоргел, като истински расист, се интересува единствено от освобождаването на жизнено пространство за бялата раса на господарите.
По всичко изглеждало, че Хитлер би трябвало да хареса идеята за Атлантропа. Но фюрерът вече се бил прицелил на изток и отказал да се ангажира с този титаничен проект. Мусолини също бил против и с основание. Цялата пристанищна инфраструктура и курортни центрове на Италия щяха да се озоват във вътрешността на страната след няколко години. Страшно е да си помислим в какво би се превърнала италианската перла Венеция. Херман Зьоргел до края на дните си през 1952 г. не губи надежда да реализира проекта Atlantropa. А създаденият от него Институт за Атлантропа съществува чак до 1960 година.

Кои са лудите проекти, провокирани от алкохола, четете тук.