Питат ме: "От коя страна на Капитан Андреево заставаш?" Аз мълча, навела надолу глава, позорно мълча

Край, хванаха ме! Аз съм "бойковист от седмия ден"! Оттук надолу разголвам душата си, свалям картите и смирено разкривам как бях разобличена от прогресивните сили. Обвинена, наранена, угнетена

и в скръб потопена, най-сетне признавам жалкото си падение.

Пръв ме освети един политически ветеран. Респектираща фигура: бивш министър, герой от паметен, фрапантен корупционен скандал, през огън и вода минавал, две и двеста виждал, днес познат с изостреното си чувство за справедливост. Внушителен тигров леопард.

Пазя свиден, пропит с носталгия спомен от царско време как този жертвоготовен мъж развежда начинаещия великан Бойко Борисов из софийските клубове, смесва го дискретно с творческата интелигенция и смразява с поглед всеки, дръзнал да се подиграва на

кожения

генералски шлифер

За зла беда, в един напрегнат фейсбук ден го разярих, той безпощадно ме посочи и формулира очевидното: "Бойковист от седмия ден".

Рухнах сразена, вече нямаше къде да се скрия.

Прогресивната либерална интелигенция отдавна ме бе надушила, само от състрадание и куртоазия ме щадеше. Бях подценила нейния безпогрешен нюх, допусках нескопосани грешки, неусетно се разконспирирах сама, като онзи премиер, дето нищо не му се разбира.

По време на предизборни кампании не слагах логото на праведната партия върху профилната си снимка – егоистично бранех журналистическата си безпристрастност, докато демократичните праведници отърваваха България от мафията. Не се вливах в геройската чета зад президентския юмрук, нито едно яйце не метнах по вратата на Партийния дом, с дебели букви пишех по стените:

"Глупаци сменят глупаци"

и "Олигархът ми е много по-добър от олигарха ти".

Отстрани наблюдавах в комфорт настъпването на промяната, докато воините на прогреса се биеха с майки по кръстовищата, палеха сено, вадеха жълти павета и носеха тежкия ковчег на задкулисието, припявайки "Боят настана!".

Не ми стана въобще мъчно, когато се оказа, че опашките пред урните в чужбина са били за ИТН, а не за ДБ – на фона на наглия ми смях тогава екзекуторите на мракобесието безстрашно крещяха: "Имам право на България!".

Капка респект не показах. Дръзнах да нападна дори номинирания за “Оскар” Теодор Ушев. Незаслужено, като същински мерзавец плюх на кървавото писмо, в което творецът учи хвърковатите борци на революцията

как се нападат

полицаи в гръб,

защо е по-добре да се чупят витрини на банки, отколкото на магазини за детски играчки, и как се палят за драматичен ефект кофи за боклук.

Вместо да размахвам чекмеджето на Борисов, поне една храчка да метна върху самодоволните му кюлчета, аз подличко питах лидера на добрите дали са отговорили от Южна Корея за консулското назначение на Виолета Сечкова. С неугасваща енергия пресмятах времето, за което гумената му лодка ще акостира в Сеул.

В опит поне малко да прикрия подмолната си същност се подиграх с магнолията, навитите крачоли на герберския лидер, футболните му титли, а веднъж изразих съмнение, че вдига 200 от лежанка.Типична слабост на бойковистите от седмия ден е неумението да сдържат импулсите си и да четат между редовете. Моят последен гаф е христоматиен пример: без да ми мигне окото и да ми трепне съвестта, припомних на един от светлите площадни герои,

джедайски меч на справедливостта, с "Ролекс" на китката,

че по Бойково време е предлагал ръководни постове в държавни медии от квотата на своя бос. Не се посвених да ударя по безспорния морал на видния общественик. Зелник е най-малкото, което мога да поднеса в краката му, когато го моля за прошка.

Първо, защото е народен човек и обича зелниците. И второ, защото замъгленото ми съзнание така и не успя да проумее, че промяната се кове с жертви и лишения.

Лаишки игнорирах заслугите на либералното движение, ловко внедрявало честните си агенти в омразното статукво на ГЕРБ и ДПС. И през ум не ми е минавал адът, който е преживяла съпротивата в онези черни времена.

Нехаех за отвращението,

с което радетелите за правда са прибирали мръсните пари от бордове и са търпели протекциите на противната власт. В името на свободата смели жени са приемали, стискайки зъби, ухажванията на злодея. Прославяли са името му в огромни тиражи, разпръсквали са го в най-гледаното телевизионно време, потискайки раздиращата болка. Приели са да станат мъченици на каузата и един ден победоносно да забият кинжала на истината в двата му менискуса.

Днес те ме питат: "От коя страна на Капитан Андреево заставаш?". А аз мълча, навела надолу глава. Позорно мълча.