Шведският писател Алфред Йенсен лично предлага големия поет в изгнание, докато от България пресират за Иван Вазов

“Светлина” е последната дума на автора на “Кървава песен”, преди да издъхне в Брунате

(Brunate S. Como Albergo Bella Vista) Stali

Драги приятелю, ние търсим върху тази малка височина (750) Пенчовото здраве. Но изглежда, че е много висока. Скоро, след 10 дни, ще отпътуваме за Sile Maria. Той спи добре, в добро настроение е, но очите и краката му са още слаби. Да се надяваме, че скоро ще се чувства по-добре. Времето е също тъй непостоянно. Вие как сте и как се чувства милото Ви семейство?

Много сърдечни поздрави от двама ни,

М. Слав. Белчева.

Пенчо вижда далечните неща много по-добре, отколкото близките: не е ли така, както вижда духовното му око.

Tова писмо от 9 юни 1912 г. е написано от спътницата на Пенчо Славейков до шведския писател и пътешественик Алфред Йенсен. В началото на същата година той е предложил големия български поет за Нобелова награда за литература въпреки всички драми в родните интелектуални и академични среди. По това време Славейков е със силно разклатено здраве и в изгнание, дълбоко обиден от сънародниците си, които са успели да го прокудят. Година по-рано през юни министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от директорското място в Народната библиотека и го назначава за уредник на училищния музей към Министерството на народното просвещение.

Очевидно е наказан за това, че е неудобен с труда, енергията и ценностите си в атмосферата на шуробаджанашки интриги. Той пък отказва да се съобрази с липсата на уважение и отвратен до болка от политиката спрямо културата и просветата, решава да избяга завинаги от собствената си родина. Сърцето му отслабва, превзето от гняв и разочарование.

Славейков заминава за Цюрих при своята любима жена - поетесата Мара Белчева.

Този негов бунт е последван от поредното му уволнение и от унизителния пост на уредник. Белчева продава къщата си в София и с парите двамата планират да заживеят в Италия. Минават през Люцерн, Хофлу, Лугано, Рим, Флоренция, после и в Милано, но накрая се установяват в селцето Брунате до езерото Комо, където - както посочва Белчева - търсят Пенчовото здраве.

Славейков е успял да спечели Алфред Йенсен за свой почитател и приятел. Това несъмнено личи в кореспонденцията между двамата, намираща се в личния архив на Йенсен в Кралската библиотека в Стокхолм. Освен поет, преводач и журналист той е и специалист по славянски литератури, а като експерт по тях е избран за член на Нобеловия комитет.

Така “за първи и вероятно за последен път”, както пише самият Йенсен, Нобеловият комитет решил да му бъде предоставено правото да предложи кандидат от свое име. Така се стига до предложението му от 30 януари 1912 г., съпроводено от обширна мотивировка с анализ на творчеството на Пенчо Славейков.

През същата година Йенсен издава в Швеция стихосбирките на Славейков “Коледари” и “Съдби и поети”, превежда много други стихове, както и поемата “Кървава песен”.

“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства, да може да представи на Европа един безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетически шедьовър - “Кървава песен”, пише Йенсен.

Това произведение на Славейков се вписва идеално в предпочитанията на членовете на Нобеловия комитет и техните разбирания относно вида на голямата литература. Епос - разказ за национални борби в мерена реч, високо издържан в художествено отношение.

За съжаление, има голям проблем. “Кървава песен” не е завършена, а Йенсен не получава потвърждение от българските културни институции, макар да е обещано такова от Софийския университет. У нас междувременно се правят институционални постъпки за номиниране на друг български писател - Иван Вазов. Неговото име любезно е предложено на Йенсен за номинация още предходната година от Ив. Евстр. Гешов. В “Библиотека “Нобел” са изпратени всички Вазови съчинения съгласно регламента на Нобеловия комитет. Въпросът за българската номинация е разискван сериозно, като за формалното й изпълнение единодушно е избран Иван Шишманов. Само че има ли авторът на “Под игото” шансове?!

Професорът излиза със становище “да не се предприема нищо, преди да сме що-годе сигурни, че предложението ни ще бъде взето във внимание”. Макар че добавя как “името на Вазова ми е скъпо”.

За патриарха на българската литература има сериозна институционална подкрепа, докато за Славейков няма такава, но той все пак е спечелил Йенсен, който не остава сляп за отношението към номинацията от българска страна.

Не може да се каже със сигурност дали Славейков се е надявал да бъде удостоен с престижното отличие, докато за по-възрастния му колега по перо е сигурно, тъй като в записка Шишманов отбелязва, че “мечтата на Вазова от години насам беше да получи Нобелевата премия за литература (още преди смъртта на Пенча Славейкова)”.

В писмо до Ив. Евстр. Гешов Йенсен напомня, че “молбите относно кандидатиране за Нобелова награда се подават преди 1 февруари до секретаря на Шведската академия д-р Ц. Д. ъф Висен”. Такава молба обаче не е получена нито от страна на Вазов, въпреки постъпките на академията, нито от страна на Славейков въпреки обещанието на университета. Така на 30 януари, два дни преди крайния срок, Йенсен се възползва от правото си лично да номинира Пенчо Славейков за Нобелова награда.

През април сам представя на комитета своето предложение и мотивацията без придружаваща ги препоръка. За съжаление, епосът е незавършен, каквото е основното изискване в регламента, и макар че авторът е запознал Йенсен подробно със съдържанието на оставащите VIІ, VIII и ІХ песен. Здравето му е твърде влошено.

Налага се по-малко от месец след личното си предложение, в началото на май, шведският учен да го оттегли и да предложи Ярослав Връхлицки.

Мара Белчева е в постоянен епистоларен контакт с Йенсен и той е спокоен от писмото, което получава от нея на 9 юни. Само часове по-късно от Комо долита черната телеграма №10608: “Пенчо не диша вече. Мара.”

В ранните часове на 10 юни (28 май ст. ст.) големият поет получава инсулт, а малко след това втори слага край на живота му. Белчева свидетелства за последната му дума:

“- Светлина - промълви неясно.

Разтварям завесите. Той потрепна веднъж, два пъти, отвори уста и издъхна.

Отвън слънцето беше залязло”.

Смъртта му решава окончателно въпроса за неговата номинация, а нобелът за литература за 1912 г. е присъден на немския писател Г. Хауптман.

В писмо без дата и място до Йенсен любимата на Славейков пише: Многоуважаеми Господине и приятелю!

Да, за съжаление, ние не се познаваме. Моят Пенчо желаеше да ме въведе скоро у Вас. Ако това не е мечта, не ще трае вечно. Не е ли ужасно да си мислиш, че онзи, който носеше целия свят върху слаби нозе, който се бореше с бога и с дявола, победителят на живота, той не е вече между нас! Сега той побеждава и в смъртта. Във Вашата родина той е вече възкръснал и как тайнствено ми се усмихва той. Хиляди благодарности, уважаеми приятелю, за хубавия великденски подарък. Аз и заради Пенчо Ви стискам ръката, която превъзмогна невъзможното.

Къде намерихте всички тези звучни рими? Колко богат трябва да е Вашият език! На драго сърце, ах, с такова удоволствие бих го изучавала. Но сега съм тъй нещастна. Ще се почувствам ли някога по-добре? След няколко седмици ще отпътувам за гроба му. Молете се за мене.

Тези дни преведох няколко стихотворения от лириката му за френско списание. Желаете ли поправените “Химни за смъртта на свръхчовека”?

Желая Ви щастие през време на Вашето пътуване!

Ваша предана

Мара Б. Славейкова.

През 2022 г. се навършиха 110 години от последния дъх на Пенчо Славейков. Годишнината бе отбелязана в община Брунате с тридневни чествания и събития, включително откриване на паметна плоча на неговата спътница Мара Белчева.