Дизайнът напомня буквата „А“ – една голяма любов и незабравима обида от младостта на французина

1880 г. Човечеството гледа все по-нагоре и трескаво копнее за висините. Най-бляскавите умове на епохата се надпреварват да откриват, творят, изобретяват и строят. В колективното съзнание гравитира идеята за гигантски кули, сгради и монументи, които задължително да оставят в сянката си всички вече съществуващи. По-високо и по-високо. Не е лесно обаче. Паметникът на Вашингтон, построен по случай годишнина от рождението на първия президент на Съединените щати, е завършен през 1884 г. и е висок едва 169 метра (555 фута). Няколко години по-рано проект за 299-метрова кула (984 фута) във Филаделфия така и не е осъществен. Във Франция също планове за каменна колона с подобни размери се провалят. Стремежът не секва.

В Париж Густав Айфел вече е в своите 50 години. Изградил е мостове, гари, виадукти, църкви, метални конструкции за различни сгради и дори вътрешното тяло (носещата конструкция) на Статуята на свободата за своя приятел Бартолди. Но все още не е направил своя фурор.

Чувства в себе си онова неприятно напомняне, че още не е доказал на всички какво може. Смята, че това, което ще бъде полезно на французите за десетилетия напред, е подземното метро, върху което именно се съсредоточава. Така противно на общия стремеж Айфел гледа дълбоко под земята вместо високо към небето.

В същото време наближава Световното изложение в Париж през 1889 г. Събитието е от изключителна важност, защото ознаменува и стогодишнината от Френската революция. Всички зоват Айфел да впечатли света, а правителството любезно му напомня по всякакви начини да мисли мащабно и зрелищно.

Един ден през юни 1884 г. Морис Кьохлен и Емил Нугие, двамата старши инженери на Compagnie des Etablissements Eiffel, влизат в офиса на шефа си, за да му покажат идеите си за паметници за изложението.

Кьохлен разпъва скиците на масата и не закъснява недоволното възклицаване на Айфел:

„Пилон?“ „Не! Кула, висока хиляда фута!“ – отвръща Кьохлен.

Густав никак не харесва проекта и кара своите служители да го обсъдят с ръководителя на архитектурния отдел на компанията – Стефен Совестър. Именно той дава идеята за закръглената форма, декорациите, двата етажа, камбанарията и т.н. Новата визия се харесва повече на Айфел. Метал в облаците – какво пък, това ако не е технически напредък.

Айфел купува правата върху патента на дизайна, който Кьохлен, Нугие и Совестър са извадили. След това показва проекта на изложбата за декоративни изкуства под името на компанията.

Така съвсем необяснимо френският инженер, който отначало категорично отказва да се заеме с тази кула, изведнъж променя решението си и до последно я брани, дори когато почти цял Париж скача срещу нея.

Каква сила задвижва неговата мотивация? Дали, виждайки подобрените планове на конструкцията, онзи първоначален безличен пилон вече е придобил нова форма, която е съвсем различен знак за Густав. Символ, който го връща към може би най-щастливите мигове от младостта му и в същото време към онзи най-мрачен спомен на незабравима обида за него.

„Той разгледа дизайна от всеки ъгъл. Нещо беше странно познато – пише Кристин Керделан в романизираната биография „Истинският живот на Густав Айфел“. – Изведнъж той разбра: Kулата приличаше на гигантска, заострена главна буква „А“, нежно извита и красиво нарисувана като с перо. „А“ за Адриен. „А“ за Алис. Сякаш размахвайки неговите минали любови, изгубени, фантазирани или идеализирани, високо – на хиляда фута, за да ги види целият свят.“

Цялата история четете в "Космос"