Не помня кой известен ум бе казал, че има три основни изисквания, за да бъде успешен един хотел: мястото, мястото и пак мястото. Звучи лаишки от изкуствоведска гледна точка, но със скулптурата "Викът на украинската майка" случаят е същият.

Зловещата зинала фигура е чудесна за излагане в галерия или като акцент в модерен интериорен дизайн, но баш в Княжеската градина не й е мястото. И причината не е само в естетиката.

Да кажем, испанците, които имат култ към Франсиско Гоя, никога не биха поставили картината му "Кронос поглъща децата си" на някой площад независимо от безпощадно мощното й въздействие. В стара Европа не свалят от улуците гаргойл, за да го пльоснат на пиедестал пред минувачите като символ за мъчителната битка със силите на злото. Защото изтънчените ценители и масовият потребител имат различни възприятия за изкуството.

Уличната култура във фейсбук се задави в собственото си отвращение към поруганата красота на украинска жена. Плъзна и слух, че викът не бил от майчино отчаяние, а от вещерска злоба. Вълната от масово възмущение се вдигна още по-високо, когато се появиха ранни скици, свидетелстващи, че статуята е замислена като гол демон, но внезапно за нуждите на антируската правителствена пропаганда й било вменено друго предназначение. Позовавайки се на автора Неделчо Костадинов, медиите пуснаха следното пояснение:

"Отливането на "Викът на украинската майка", която по замисъл е с антивоенна тематика, е станало по спешност за акцията пред Паметника на Съветската армия."

От Министерството на културата и от Художествената академия не казаха нищо и демоничната майка бе безславно прибрана, оставяйки само горчив спомен за лош вкус и самодеен пиар. Скулпторът дава вид на доволен от всякакъв вид реклама, но накрая така и не става ясно точно къде е проблемът с неговата рожба.

В статия за най-големия онлайн аукцион на художествени произведения популярният американски критик Джаксън Арн тълкува разликите между обществената скулптура и скулптурата въобще.

"Много от най-известните обществени скулптори - пише той - са създадени, за да митологизират миналото. Тъй като най-често се финансират от правителствата и са достъпни за всички, те функционират като пропаганда, предлагайки одобрена от държавата визия за историята, към която всеки гражданин трябва да бъде лоялен."

Поводът е националният мемориал Маунт Ръшмор с изваяните в скалите глави на четирима американски президенти. Отново става дума за мястото. Арн припомня: "Самата планина Ръшмор беше открадната с оръжие от племето дакота по време на Великата война на сиуксите през 1876 г. Националният паметник не казва нищо за тези престъпления, разбира се, вместо това четиримата мъже с гранитни челюсти се взират в далечината, отричайки миналото на страната си, докато сякаш обмислят нейното славно бъдеще".

Омразната жена също стои неадекватно, нелепо разкрачена срещу не по-малко абсурдния и високомерен 45-метров символ на тоталитаризма в България.

"Истината е грозна и няма друга истина - казва Костадинов, който от ентусиазъм предложи на общината да извае викащата в монолитен размер. – И най-красивият човек, когато изпадне в състояние на злоба и гняв, става грозен."

Той може и да е в депресия, но мирното съвременно общество няма желание да отправя пропито със "злоба и гняв" послание към света и бъдещите поколения. То не крещи безпомощно и истерично срещу вдигнатия автомат, а подигравателно преоблича с цветни бои съветските войници в подножието му, за да изглеждат като супергерои на "Марвъл". Самите украинци не вият в полята, а броят потопените руски кораби и викат: "Слава Украiнiі! Героям слава!"

Мястото, мястото и пак мястото. Както и талантът, разбира се. Пабло Пикасо, най-значимият и най-краден творец за последните сто години, ни завещава следната мисъл: "Някои художници превръщат слънцето в жълто петно, други превръщат жълтото петно в слънце".