Ако фактите противоречат на теорията, толкова по-зле за фактите

Натъкнах се на особена журналистическа визитка. Не става дума за обичайните визитки с имена и телефони, в сайтовете на някои от големите медии членовете на екипите се представят с нещо като лични сентенции. Обикновено излагат своето разбиране за професионалната си мисия, затова са интересни най-малкото от психологическа гледна точка – кратки, старателно съчинени автопортрети, светоусещане, поднесено по възможно най-оригинален начин.

Журналистите по принцип рядко дават интервюта, за да разказват за себе си, но тази сбита форма е нещо като

тяхно мото,

свидетелство за разбиранията и творческия им потенциал. Нарочно не споменавам името на колегата и медията, за която работи, неговата визитка е изненадваща не с красноречието, а с възгледите, които по всяка вероятност се споделят в най-активната част от съвременната гилдия. Визитката му гласи следното:

“Изхождам от разбирането за журналистиката като “куче пазач” на обществото спрямо властта, която трябва да бъде контролирана, за

да не злоупотребява

с милиардите,

които тя стопанисва от негово име. Това идеализирано разбиране за журналистиката като призвание и кауза понякога граничи с “невменяемост” според циничното възприятие на живота. Идеалистите във всички епохи обаче са призвани да влизат в битка с циниците, за да е по-хубав и по-справедлив животът.”

Не знам защо оставам с усещането, че човекът, който се възприема по този начин, току-що излиза от партийно събрание или от редколегия, на която ръководството е прекалило с опорните точки.

Много умни и талантливи хора са изказали презрителни мнения за занаята. Оскар Уайлд например нарича журналистиката

“организирано злословие”, според Линдън Джонсън “репортерите са марионетки, просто реагират на най-властното дърпане на конците”, Димитър Подвързачов описва журналиста като музикален инструмент: “вържи му заплатата, пусни му една идея и завърти дръжката”.

Едва ли ще откриете обаче журналист с чак толкова ниско достойнство, че да се изживява като “куче пазач на милиарди”. Дори не е подбрал красива метафора, не е споменал преследването на обективната истина, стремежа за информиране на обществото, отразяване на новините такива, каквито са… Не, съвсем конкретно церберско изживяване споделя, той е от стражата. Всяка тоталитарна пропаганда би го наела веднага на работа.

Представете си как подхожда такова съзнание към събитията, които отразява. Него процесите и тенденциите не го вълнуват, не пита за стратегически възгледи, не търси паралели и дисбаланси, не разплита политическото

интригантство,

манипулациите, последствията от платените партийни акции или вдигнатите нагоре юмруци – той следва парите и толкова.

Второто изречение от тази визитка не е поднесено достатъчно ясно, но явно целта му е да затвърди основния идеал в първото – опазването на милиардите. Регулаторните, разследващите и силовите органи не важат, нито съдебната система, ако не е кучето, държавата ще бъде брутално разграбена. Такава логика приложиха Кирил Петков и Лена Бориславова, събирайки медийни статии в “Гугъл” и представяйки ги в прокуратурата като адекватни доказателства за корупция.

Точно тези аматьорски представи за мисията на журналистите са причина за

опорочаването

на професията

и най-вече за неглижирането на един от основните й принципи – потвърждаването на всяка информация от най-малко два независими източника.

Кучета пазачи с объркани морални ценности пълнят океана от фалшиви новини, защото техният подход към информацията е лесен за имитиране. Едностранен и посредствен.

Дори в една лаконична “кучешка” визитка се съдържат най-малко две неверни твърдения. Главната битка на идеалистите никога не е била с циниците, а със скептиците. Самият Хегел е циник: “Ако фактите противоречат на моята теория, толкова по-зле за фактите”.

Жалко за българската журналистика, много, много жалко.