Войските на цар Николай II губят битките в Корея и Манджурия, а крепостта Порт Артур се предава след обсада

Потопяването на крайцера "Москва" от украински ракети "Нептун" се възприема като неочакван шок от повечето руски наблюдатели.

Дълъг 186 метра и с водоизместимост 12 000 тона, безспорно модерно въоръженият флагман на руския Черноморски флот освен огромна военна загуба е и серозен удар по самочувствието на руснаците. Но истината е, че колкото и да е унизителен, този военен инцидент не е чак толкова голямо изключение и има своите аналози в историята.

Преди близо 120 години Русия преживява вероятно още по-голямо разочарование, когато

губи два от

трите си флота

(остава само черноморският) в битка срещу сочената за треторазрядна сила в онези времена Япония. (Повече за морската битка при Цушима четете тук) Поражението отключва такава вълна от критични събития, които водят до революции и в крайна сметка до падането на царската власт.

В началото съотношението на силите изглеждало доста ясно и по всичко изглежда, че Русия я очаква бърза и лесна победа над недоразвитото азиатско джудже. През 1904 г. Руската империя, управлявана от автократичния си цар Николай II, е една от най-големите териториални сили в света. Затова на пръв поглед никой не можел да попречи на експанзията й в Азия. А там тя имала големи планове, като първоначално целта е да изгради

пристанище към топлите води

на Тихия океан, което да служи както като военна база, така и за търговския си флот, тъй като Владивосток е затворен през по-голямата част от зимните месеци.

Затова цар Николай II се насочил към Корейския и Ляодонския полуостров (в днешен Китай). Всъщност Руската империя вече била наела пристанището Порт Артур на полуостров Ляодонг от Китай, но искала да има база за операции под свой сигурен контрол.

По отношение на военните ресурси цар Николай II има три пъти повече бойни кораби, шест пъти повече войници и три пъти по-голямо население от това на Япония.

Единственото неизгодно обстоятелство е, че по традиция по-голямата част от царските сили са съсредоточени в Европа. Затова преместването на хора и въоръжение към фронта се оказва сложна задача.

Единствената руска форма на наземен транспорт за хора и материали за придвижване към Тихия океан е еднорелсовата Транссибирска железница. Със своите близо 10 000 км това е най-дългата железопътна линия за времето си в света. И отнема по-малко от седмица на една армия да пътува от единия край на линията до другия - безпрецедентен подвиг по това време.

На фона на това значително по-тежко е за една ескадрила от 40 кораба, която прекарва почти половината от войната в транзит

от Балтийско море до Тихия океан

- пътуване от близо 18 000 морски мили.

Междувременно японците били загрижени за руското влияние в региона още от Първата китайско-японска война от 1895 г. По време на този конфликт Русия предоставила военна подкрепа на империята Цин в Китай. Все пак те потърсили дипломатическа сделка - отстъпване и предоставяне на руснаците на Манджурия (Североизточен Китай) срещу запазване на изключително японско влияние над Корея.

Русия обаче високомерно отказала предложението на Япония и поискала част от Корея - на север от 39-ия паралел, да служи като неутрална зона. Макар че преговорите явно се провалили, съветниците уверили царя, че

Япония няма да посмее да влезе

във война

Но японците я започнали с изненадваща атака срещу руския флот в Порт Артур на 8 февруари 1904 г. Според тогавашното международно право след първото нахлуване Империята на изгряващото слънце обявила война и официално.

Атаката на японския императорски флот срещу руския далекоизточен флот в Порт Артур е предназначена да неутрализира руснаците. Под ръководството на адмирал Того Хейхачиро японският императорски флот праща торпедни катери за атака на руските кораби, като нанася значителни щети на три от най-големите от тях: броненосците "Цесаревич", "Ретвизан" и "Палада".

Все пак опитите на японците да блокират пристанището се провалили, но ударът бил достатъчно силен да разубеди останалата част от руския далекоизточен флот да напусне пристанището и да излезе за битка в открито море. При тези условия започва морската битка за Порт Артур. А руските кораби, които се опитват да бягат от японците, не остават невредими.

На 12 април 1904 г. линейният кораб "Победа" успява да напусне Порт Артур, но се удря в мина веднага след като излиза в открито море. На 13 април 1904 г.

торпедо потопява и руския флагман

"Петропавловск" в пристанището, отнасяйки със себе си на дъното вицеадмирал Степан Осипович Макаров (1848-1904) и 662-ма членове на екипажа, а "Победа" успява да се върне в пристанището с тежки щети.

Японските сили преследват останалите руски кораби под командването на адмирал Вилхелм Карлович Витгефт (1847-1904). Последвалата битка в Жълто море е значително поражение за Русия. Руският адмирал Витгефт е убит и нито един руски кораб не успява да достигне до Владивосток. Някои са интернирани в чужди пристанища, един разрушител е потопен, а друг е пленен. Останалата част от ескадрилата е принудена

да се върне

в Порт Артур

Докато Русия се мъчи да отмъсти за тази атака, нанасяйки сериозни щети на два японски бойни кораба, японците запазват надмощието си в Порт Артур.

След като опитите за атака на руските укрепления на сушата се провалят, което води и до значителни жертви за японците, упоритостта на азиатската сила в крайна сметка се изплаща. В края на август силите от Северна Русия, изпратени да помогнат на флота в Порт Артур, са отблъснати от японците в битката при Ляоян. И от новозавоювани позиции на сушата в близост до пристанището японски оръдия стрелят безмилостно по руските кораби, акостирали в залива. До края на 1904 г. японският флот вече е потопил всички кораби от руския тихоокеански флот.

В тази ситуация на 2 януари 1905 г. руският генерал-майор Анатолий Стесел, командир на гарнизона на обсадения град, вярвайки, че след значителните загуби пристанището вече не си струва да се защитава, и за голяма изненада на началниците си в Санкт Петербург решава да се предаде. За решението си след войната Стесел е осъден на смърт за държавна измяна, но в крайна сметка е помилван.

Руските сили претърпяват сериозни загуби и в битките на сушата в Манджурия и Корея. Деморализирани, те позволяват на японските сухопътни сили в рамките на два месеца да завземат Корейския полуостров.

В края на април 1904 г. японците вече планират атака срещу контролираната от Русия Манджурия в Североизточен Китай.

Междувременно през 1904 г. японските дивизии настъпват и в Манджурия,

отблъсквайки

много по-голямата руска армия

на генерал Алексей Николаевич Куропаткин (1848-1925) при Ляоян, макар и с големи загуби, и нанасят тежки поражения на руснаците в битката при Ша-Хо. Руската офанзива при Сан-де-пу през януари 1905 г. завършва с неуспех. Пристигат подкрепления от двете страни и през февруари и март 1905 г. в град Мукден армиите водят

най-дългата сухопътна битка в историята

до този момент. Тя струва на двете страни почти една трета от силите им, но накрая японските войски заобикалят тези на Куропаткин и на 10 март превземат града.

В това незавидно положение единствената надежда за руснаците е пристигането на Балтийския им флот. Това се случва чак през май 1905 г., но почти веднага е разгромен и унижената Русия е принудена да проси мир.

Заради мащаба на военните действия и модерните за времето си оръжия често наричат руско-японския конфликт от началото на ХХ век "Нулевата световна война". И в известен смисъл тя наистина се оказва предтеча на двата световни конфликта. От една страна, подготвя почвата за кървавите революции в Русия, а от друга - тласка Япония към все по-голяма милитаризация.