“Приятели сме. Нямаме неразрешими спорове. Ужасно сме самокритични, измъчваме се взаимно”, признават сценаристът и режисьорът 

Черната комедия е написана специално за Китодар Тодоров, за да го изкара от смешното клише

Проф. Бранимир Китов, някога известен като “психиатъра на богатите”, вече е съмнителен български политик, жадуващ за висок пост в Брюксел. Перфектният му план за издигане е свързан с красивата му млада съпруга, бивш италиански премиер и една тайна среща, но неочакваната поява на бивш любовник и сюрпризът от едно бездиханно тяло объркват всичко.

С такъв сюжет черната комедия “Жълт олеандър”, продуцирана от Николай Мутафчиев, очарова зрителите. Неподражаемият Китодар Тодоров се вихри в главната роля на историята, написана специално за него, а пред камерата се изявяват още Мариан Вълев, Леонид Йовчев и Стефани Ивайло.

Високооценената лента е поредното доказателство за отличната творческа симбиоза между сценариста Димитър Стоянович и режисьора Лъчезар Аврамов - все по-виновни за вдигането на летвата в киноиндустрията у нас. В интервю за “168 часа” двамата разкриват каква е спойката на техния тандем, какво удоволствие им носи да упражняват своя занаят и как ги е накарал да се чувстват министърът на културата с нашумелия си видеоклип.

- Може ли да се каже, че “Жълт олеандър” е първият BG филм без положителен герой изобщо?

Димитър Стоянович: Не сме го пресмятали да е така, но може би сте права. Въобще в живота няма изцяло положителни хора, но това е съвсем друга тема. Персонажите са сложни. В тях има основна негативна движеща сила, която изкарва демоните им, но те имат и много положителни и симпатични качества. Както у всеки един от нас ин и ян се борят.

Лъчезар Аврамов: Персонажите не са крайно поляризирани. Поне се надявам, че не е така. Мисля, че всички имат доста добри черти освен лошите. По-скоро това е един поглед, изследване на лошите решения, породени най-често от алчност, глупост, липса на достатъчно концентрация и така нататък. Не смятам, че стойностите са толкова абсолютни.

- Как решихте да напишете и режисирате история специално за Китодар Тодоров?

Димитър Стоянович: Съвсем спонтанно го решихме. Ние с Кито се познаваме от много години, аз лично с него от дете. Винаги сме работили заедно още като студенти. Просто дойде моментът, в който си казахме: “Китето заслужава един истински добре изграден драматургичен образ, в който да покаже целия си потенциал”. Тъй като той много е използван по смисъла на течението - забавен е, носи вътрешно настроение, прекрасен актьор, но го вземат да играе смешно. А това не е смисълът на комедията. Така се хванахме, стиснахме си ръцете и ето го крайния резултат.

Лъчезар Аврамов: Имам щастието с Кито много години да бачкаме заедно и да сме приятели. С него имаме много сходни вкусове почти към всичко, свързано с киното, музиката, литературата и забавленията, които споделяме. Благодаря му, че отдели толкова време в предподготовката, за да направим заедно този образ пълнокръвен и пълноценен. Резултатът е налице. Той прави една доста впечатляваща роля.

- С какво според вас се откроява от колегите си?

Лъчезар Аврамов: Преди всичко, защото е изцяло киноактьор. Едно време леко го обвинявах и спорехме по този въпрос, но с течение на времето видях, че е прав. Сега му се възхищавам и доколкото мога го подкрепям. В крайна сметка той успя да си извоюва това да бъде единствено и само киноактьор. Голямо постижение, защото, за съжаление, много често битът надделява над духа Кито успя с лишения и дълги периоди на трудности да се пребори. Искрено го поздравявам.

Димитър Стоянович: Много е нетрадиционен. Има си специфики. Като човек е един от най-добрите хора на планетата, като актьор е труден, смея да кажа. Изисква малко повече внимание, за да се съберат неговите вътрешни качества - обраност и природна интелигентност. Човек трябва да го познава, да вярва в неговия вътрешен свят, за да бъде той в комфортна зона.

- За персонажа на проф. Бранимир Китов заимствали ли сте черти от реални личности?

Димитър Стоянович: Няма драматургия, която да не взема от познанията на автора за хората около него. Спокойно всеки може да си намира каквито иска паралели с хора в неговия си кръг. 100% това е един събирателен образ.

- Защо психиатър, а не друга професия - трамплин на болната амбиция към върховете на властта?

Димитър Стоянович: До голяма степен този избор е продиктуван от нашите перверзни уклони към чувството за хумор. Психиатрията в нашата представа с Лъчо е доста близко до доминацията, контрола върху някого. След това в този смисъл е близо и до политическия фон, в който се развиват събитията. Стори ни се подходящо за перверзията генерално на жанра.

Лъчезар Аврамов: В мислене за човек, който познава механиката на манипулацията, който борави свободно с човешките характери, се появи идеята героят да е психиатър. Мисля, че доста му отива.

- Лутане из лабиринтите на опасния човешки ум ли е вашият филм? Поглед към бездната на лудостта?

Лъчезар Аврамов: Така звучи леко претенциозно. Нямаме претенции да правим психологически изследвания. Комедията за нас е интелигентен начин да погледнем и дадем по-леко начало на разговор за теми, които със сигурност са тежки, понякога неприятни и сложни.

Димитър Стоянович: Много силно е да се каже така, да. В крайна сметка това е черна комедия.

С намигане към лудостта и демоните у всеки един от нас 100% ницшеанското взиране в бездната го има, но тя си съществува и си гледа към нас, а ние си играем с нея и в ежедневието.

- Лесно ли изпъква в такава мъжка компания пред камерата актрисата Стефани Ивайло?

Димитър Стоянович: Как ще е лесно? Тя е поставена в една много зловеща мъжка група. Не само като доминантни образи, сред които тя като една полу Есмералда е разкъсвана от тях, но най-вече заради това, че те са едни много сериозни и силни актьори, в чиято среда да си равностоен, е огромно изпитание. Мисля, че тя надгражда и осмисля цялото това мъжко присъствие. В крайна сметка все пак тя е протагонистът на филма, движещата сила.

Трябва да се каже, че Лъчо застана категорично зад нейния избор за ролята. Тя положи много усилия още през репетиционния процес и силно влезе в сценария. Така пред очите ни се роди една звезда Много се гордея с нея.

Лъчезар Аврамов: Тя подходи професионално от първия до последния момент. В никакъв случай не й е било лесно. Изобщо целият снимачен период беше такова състезание с времето. Срам ме е да кажа за колко време го заснехме. Анти рекорд.

- Какво беше най-предизвикателно и трудно?

Димитър Стоянович: Наистина е срамно да признаем за колко дни го заснехме. Няма. Но ние все пак сме професионалисти. Сработен екип. Ако имаше повече време, щеше да е още по-изпипано, но тези неща смятам, че остават невидими. Мисля, че филмът стои много класно и десетократно над парите, които бяха похарчени за него. Най-голямото препятствие, както всеки наш кинематографист знае, е мизерията, която се определя за кино. И специално за нискобюджетно кино.

Ние създадохме филма много професионално с ясната идея, че пари няма да има и те ще са крайно недостатъчни. Цялата драматургия, към която с Лъчо се хвърлихме, беше да реализираме един камерен филм с минимум локации и камерна група актьори. Това беше нашата задача от самото начало. Отдавна не сме аматьори и нямаме илюзии, че например с едни 300 000 лева ще направим “Хан Аспарух 3”.

Не сме лаици и гледаме да спестяваме колкото се може повече нерви. Най-евтино излизат авторските хонорари, казвам аз с мрачен смях.

Лъчезар Аврамов: Най-големият проблем е, че, общо взето, кинематографистите нямат право на грешка. Така е в европейското кино, което разчита на държавно финансиране. Един ден от тревожно тъжната снимачна програма не може да си позволиш да загубиш. Един епизод не можеш да заснемеш отново. В същото време много киношедьоври са презаснети на 50-60%, след като са снимани и монтирани. Ние нямаме време и за мен това е най-голямата трудност. Във всеки случай не искам да звучи като мрънкане и оплакване, правим каквото можем в настоящите условия. Едва ли щеше “Жълт олеандър” да се получи по-разтърсващо и по-гениално, но дори една снимачна седмица повече щеше да вдигне филма допълнително.

- Има ли надежда в бъдеще НФЦ да започне да работи истински в полза на кинотворците?

Димитър Стоянович: Винаги има надежда. Дали ще се случи в нашия съзнателен живот, вече е по-съмнително. Но да, разбира се, ако има хора във властта - стратези, които се концентрират в това защо по принцип се прави българско кино, защо не става с бюджети отпреди 20 години, нещата със сигурност ще влязат в нормален ритъм.

Лъчезар Аврамов: Това е ужасно дълга тема. Там толкова грешки се направиха. Докато не се появи ясна държавна политика за кино, както и един поне истински лидер - няма да стане. С риск да обидя някого, ще цитирам Карл Маркс: “Количествените натрупвания водят до качествени изменения”. Все пак съм оптимист.

- Каква е тайната за плодотворния ви творчески тандем? Спойката помежду ви?

Димитър Стоянович: На първо място - дълбоко и искрено приятелство, което е израснало такова и благодарение на съвместната ни работа. За нас никога не е бил важен толкова крайният резултат, колкото процесът. С добри емоции, разбиране, уважение - няма как да не се получи. Ето че вече над двайсет години работим заедно. Другата, не по-малко важна съставка е любовта ни към киното и познанието за кинопроцеса. Добре е човек да си разбира занаята.

Лъчезар Аврамов: Господ да е добър да не се урочасаме, но преди всичко наистина е нашето искрено приятелство. Ние сме от толкова години заедно, че вече малко срамно започва да става. Държат ни общите ни вкусове, еднаквите ни разбирания за света, за живота, за всичко, което ни заобикаля. Причината да започне нашият общ професионален път беше Влади Люцканов и едно предаване - “Пътеводител на историческия стопаджия”. Отвратително отдавна беше.

- Случвало ли се е да имате неразрешими спорове по даден въпрос?

Лъчезар Аврамов: Не. Слава богу, никога.

Димитър Стоянович: Не. Никога. Ние сме доста уравновесени хора, външно поне. Имаме ужасно сходна естетика и потребности. Ако се стигне до някакъв конфликт, дето се вика, ще се сблъскаме кой пръв да отстъпи. Няма его при нас. Това е много важно.

- Готвите ли вече следващия си общ проект?

Лъчезар Аврамов: Доста такива имаме. Два документални филма паралелно снимаме и движим. Игрално кино - също. Въпросът е, че двата основни проекта са доста големи - форма на международно финансиране. И не стават бързо. За мен огромните дупки между два филма са пагубни. Режисурата трябва да се упражнява и когато имаш десет години пауза, става тъжно.

Димитър Стоянович: Сега аз съм концентриран и в един свой проект - ще дебютирам като режисьор. Така че ми предстои да се метна в дълбокото. В момента повече или по-малко съм насочен към тази подготовка за поредния кошмар, но генерално с Лъчо си работим по доста най-различни проекти. Никой не лежи на някакви кълки от псевдоуспехи и награди. Ние сме работохолици, така се спасяваме.

- Кое ви е по-важно - да спечелите критиците или публиката?

Димитър Стоянович: Пак стигаме до егото. Наградата не е нещо лошо в никакъв случай. Това е уважение, което някой ти оказва. Но ако тръгнем да работим за тях, сме изгубили абсолютно целия смисъл. Много е хубаво, когато нещо бива отличено, но няма страшно и да не бъде. От много време наградите са доста сериозна политическа игра. Фестивалният живот от много години е отвъд публиката. Смятам, че нищо не трябва да е на всяка цена.

Лъчезар Аврамов: Хиляда процента - публиката. Аз съм изключително неизкушен от фестивалните признания. Не че не ме интересува критиката, да я има, е прекрасно, но киното е масово изкуство. Трябва да се прави за широка публика. Колкото повече хора гледат, толкова по-добре. Панаирджийски занаят, който рядко се превръща в изкуство. Със “Снимка с Юки” имахме толкова прекрасни изживявания и късмета да отидем на много места, за да се гледа от различни хора - несравнимо с абсолютно нищо. “Жълт олеандър” дори не сме го пратили за участие във фестивали, ей така от кумова ама. Така вулгарно се политизира всичко, че изгуби и малкото си кинематографична стойност.

- На суперлативите как гледате? Много ласкави отзиви последваха премиерата.

Димитър Стоянович: С голяма радост приемаме мнението на всеки, който е бил зарадван от този филм. Оттам нататък не си мислете, че ние гордо ходим по улиците с изгладени сака и шалове, артистично вързани на чорчек. Няма такова нещо. Не сме такива хора. Даже по-скоро се притеснявам от комплименти. Много ми е неудобно. Понякога дори с облекчение приемам, когато има критика.

- Самокритични ли сте?

Лъчезар Аврамов: Около 60% от филма си мисля, че можеше и по-добре да го направя.

Димитър Стоянович: Ние сме си такива авторегулатори чудовищни, че ако сме доволни донякъде - значи има предпоставки да стане филм. Даже бихме спрели нещо в напреднал стадий, ако смятаме, че не върви добре. Пак казвам - нищо не трябва да става на всяка цена. Ужасно сме самокритични, измъчваме се взаимно и сме в добра форма поради тази причина.

- Политиката дава ли най-широкото поле за развитие на трагично-комични сюжети?

Димитър Стоянович: Политиката е универсалният мрак най-общо. Без да бъде в случая център на сценария или драматургията, е великолепен фон за разгръщане на сложни и доминантни характери, на хора, които биха могли да стигат до крайности. Но спокойно можеше и да е всяка среда, в която някой иска да властва.

- А какво мислите за видеото на министъра на културата Атанас Атанасов, което взриви общественото мнение и социалните мрежи?

Лъчезар Аврамов: Доста навреме се лиших от всички социални мрежи. За добро. Няма как, разбира се, тези неща да не стигнат и до мен, макар че се пазя. Какво да ви кажа? Преди всичко обезкуражаващо ми подейства това видео. Доста излишни емоции. Никой не става нито по-добър, нито по-умен от такива неща. Освен ако не е направено с някаква цел, да се отлонява вниманието от други неща, което искрено ме съмнява, виждайки общото ниво на властимащите, пак е тъжна работа.

Димитър Стоянович: Това е нещо като сцена от Кукленото шоу. Предполагам, че е някакъв миг на слабост, в който някакъв млад човек е объркал позицията, която заема, с пощенска любовна картичка към приятели от казармата. Смятам, че е недопустимо за един човек на властова позиция да прави такова нещо и да го показва извън най-близкия си кръг. Това е губене на център въобще. Внушава една много по-голяма липса на уважение към властта. Проблем по-скоро на управляващите е, че не вдигат картони в такива случаи. Опитът да се замаже ситуацията с една пресконференция, от която едва ли не се почувствах виновен, че ме е било срам от клипа на моя министър, повече ме възмути. Да кажем, че сме свикнали.

- Вие бихте ли влезли в политиката?

Димитър Стоянович: Не. Тази работа от моята гледна точка е със стопроцентово злощастен край. Не виждам причина, нито хоризонт. За съжаление.

Лъчезар Аврамов: Абсурд. Не разбирам от тези неща. Но нали знаете: “Всеки достига най-висок коефициент на некомпетентност”. Никога не съм имал дори зрънце на подобни амбиции. Едно време повече се смеех на нещата в политиката, напоследък все по-малко.

- Важно ли е човек да съхрани чувството си за хумор? Дори във време на война.

Димитър Стоянович: Ако го загубим, сме загубили абсолютно всичко. Много хора, за съжаление, щом се сдобият с власт, губят чувството си за автоирония. Всички стават много сериозни, превръщат се във врагове. Това показва, че има разклащане на психиката. Човек, запазил чувството си за хумор, е съхранил нещо здраво у себе си.

Върху него може да се гради повече, отколкото върху усещането за самоважност, което изпълва всички властимащи. Само по себе си това е много смешно.

Лъчезар Аврамов: Специално в моя живот и този на моите приятели хуморът винаги е бил единственият безусловен механизъм, който ни е съхранил.

- Какво удоволствие ви носи правенето на кино?

Димитър Стоянович: Забавляваме се по този начин. Не сме от тези, които седят на маса, отрупана с дроб сарма, и си говорят как по принцип биха направили нещо по-добре, отколкото е в момента. При нас кинопроизводството се е превърнало в хоби, тъй като не можем да се издържаме от него. Но не можем и да не го правим. От любов към киното.

Лъчезар Аврамов: Чувствам се добре, спокоен и сигурен на снимачната площадка. Имам огромния късмет да работя с приятели. Обичам самото правене на кино. Обичам страшно много занаята.