Спомних си това стихотворение, което съм писал по време на "Голямата екскурзия" преди четиридесетина години. Но аз имам "генетичен спомен от емиграцията" - мама е емигрантка от Западните покрайнини. Там са ги наричали презрително "бугари", а в България и казваха Иванка-Сръбкинята... Та, заради това... И заради тази емигрантска сага от Украйна:

ЕМИГРАНТИ

На Азиз Таш

Грак над нас се сипеше, врабци и мърша –

под нозете ни земята беше гроб разгърден.

Прегърби се щурецът и тръгна да си търси

лък за своята цигулка, място за гласа си.

След него ние – емигранти на телата си –

искахме да видим думите къде се свършват.

Замръкнехме ли някъде опъвахме палатки

от чужди небеса. За чуждо бяхме пръкнати.

С разкървавени ходила, с подпухнали езици,

със хищен вятър по петите ни попукани,

бяхме разсад – разсад бяхме за звездите...

Звездите във небесната тава със пуканки...

Но как... Как ще се прихванем там, където

земята пот не е видяла и щурецът липсва.

А вятърът – изкормил и приседнал до небето –

яде от слабините му. Оригва се на кисело...

Христо Стоянов

*От фейсбук!