Когато бях дете, да стана художник не беше голямата ми мечта. Дори не съм посещавал училище по изкуствата. И когато родителите ми намериха правилните връзки и направиха необходимите маневри зад кулисите, за да ме "вкарат" в известната Художествена гимназия в Казанлък - града, в който израснах, - аз бойкотирах всичко и не отидох на изпитите.

Но мисля, че това беше за добро, защото от моята днешна гледна точка съм убеден, че самата идея за обучение в училище по изкуствата си е един забавен парадокс или по-точно казано - един оксиморон." Така започва разказът на един български художник, който успя да се наложи като харесван и уважаван професионалист не къде да е, а в артистичната столица на света - Париж. Боре Иваноф.

Това, разбира се, е артистичният му превдоним,

но художникът предпочита да запази умишлено търсената загадъчност.

Всъщност малкото момче от Долината на розите имало не точно мечта, а много сериозен план да стане моряк... нещо като професионален пътешественик и по-точно - искало да стане яхтен шкипер. И да обиколи света със собствена малка платноходка. Дори

тайно от родителите си се записва да тренира спортно ветроходство

на водната база на тогавашния язовир "Георги Димитров". Като резултат Борко даже участвал в две републикански регати на Черно море.

"Но след като нищо от това и всички други неща, които опитах по-късно, не сработи, така ми остана само последната житейска опция: художник - усмихва се иронично Боре Иваноф. - Откакто се помня, може би от 5-6-годишен, винаги ми е било много забавно да рисувам, и впоследствие продължих да рисувам през годините в училище. Само за удоволствие, разбира се."

А после, в годините на възмъжаване, открива и новата тръпка - да бъде различен и свободомислещ именно чрез рисуването. Открива своя младежки идеал в битието на възпитаниците на Художествената гимназия, които са елит и пример за дисидентско мислене, поведение и активизъм по онова време, в залеза на комунистическия режим. За него тогава изборът да рискува и да бъде заедно с младите художници от това училище е нещо като висша мисия и изява на дисидентски дух.

Когато е на 17-годишна възраст, успява да продаде първата си маслена картина. А първата си самостоятелна изложба прави в казармата.

По това време няколко негови картини са одобрени за участие в общинската художествена изложба в Казанлък, даже има две откупки. Но дори и в този момент изкуството никога не е било разглеждано като сериозна перспектива за житейската му реализация.

Било е само и единствено за забавление, ей така - между другото. Въпреки това през 1988 година, докато е все още в армията, кандидатства във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет. Съвсем логично не е приет, понеже няма нито връзки, нито произхожда от влиятелно комунистически ангажирано семейство. Нито има необходимата подготовка за тези изпити. Кандидатстването е по-скоро поредната му авантюра, а също и претекст да бъде извън казармата за няколко дни.

"Чудото се случи, когато пристигнах за пръв път в Париж през 1995 година - свидетелства художникът. - Тогава донесох около 20 картини, масло върху платно и фазер... Наистина, като по чудо веднага намерих художествена галерия, готова да изложи някои от картините ми. Тази първа галерия, където показах мои творби за пръв път в Меката на художниците, се намираше в квартала Le Marais, на улица Vieille du Temple, точно зад музея на Пикасо."

Нещо повече, само няколко седмици по-късно пришълецът от Източна Европа намерил втори галерист, която се заинтересувал от неговите творби. Галерията се намира на "Ке дьо ла Турней", в Латинския квартал на левия бряг на Сена, точно до известния ресторант Тour d'argent или "Кулата на парите" - прочуто "светилище" за гастрономите. Мосю Бомон, собственикът на галерията Emile-Vincent, след консултация с професионален експерт по изкуство предложил да организира негова самостоятелна изложба.

И това се случва в разгара на сезона в Париж, в средата на октомври, по време на периода на FIAC, когато целият артистичен свят се пренася в Париж. От 20 картини по стените на галерията още по време на вернисажа биват откупени 9. И посланикът на Република България в Париж Симеон Ангелов приема поканата изложбата да се проведе под неговия патронаж. А мисията ни застава зад организирането на вернисажа на нашия дебютант. Но както свидетелства поговорката, Фортуна помага на дръзките.

"И така, след този вълнуващ и сензационен артистичен дебют в Париж аз имах странния каприз да напусна Париж и Европа - отпива от чашата си с шприц Боре Иваноф. - И да се върна в топлата Южна Африка. За да потърся нови приключения, удоволствия и истински екшън. Истината е, че в Африка се чувствах добре, супержизнен и живеех страхотно забавно, във всички аспекти."

Но само две години по-късно Фортуна му обръща гръб. Художникът е диагностициран с вируса на ХИВ, така че не му остава нищо друго, освен да се върне в Европа. За да се опита да се бори и живее с този проблем.

Обстоятелствата, но и сърцето му го отвеждат отново в Париж. Мястото, където се чувства най-вече у дома си и където изкуството му намира своите възторжени ценители.

Огледалата на Париж в лицето на витрините, водните пространства и отразяващите метални повърхности са неговата стихия в най-добрите му, знакови картини. Самият той нарича този си стил "халюцинаторна фигуралност". Освен това тези сюжети му позволяват да разчупи границите между абстракция и реализъм, да обедини екстериор и интериори. Според прочита на изкуствоведите в картините на Боре Иваноф солидното се превръща във всепроникващо течно, странно аморфнo и конвулсивно; познатото става непознатo, напълно тайнственoЕ Формата вече не следва обичайната си представителна функция, а се превръща в чиста абстракция, заредена c несъзнателен импулс и експресивна енергия. Kартините му са мистичен опит да избяга от баналността на съвременния свят, като трансформира своите сюжети и видения в енигматични икони, които омагьосват зрителя чрез акта на медитация Ц чрез дълбокото им възприятие и трансцендентно усещане.

"Киноиконата Саша Гитри е казал: "Да си парижанин не означава да си роден в Париж, а да се преродиш там" - така развива жизнената си стратегия българският художник пред нюйоркското списание A&U Magazine. - За мен Париж е моят дом. Истинският. В този град намерих убежище, толерантност, солидарност и приемане на моята идентичност като ХИВ позитивен индивид и самоук артист. Разбира се, в Париж намерих и нова констелация от контакти, колеги художници, галеристи, колекционери и приятели от цял свят."

През последните 20 години българинът е излагал картините си в много европейски градове като Прага, Мюнхен, Падерборн, Лихтенау, Лондон, Базел, Рим, Виго, Естела, Сарагоса, София, Казанлък, Пловдив, курорта Албена, Тулуза, Пибрак, Усат-ле-Бен, Екс-ан-Прованс, Кан и Париж, разбира се. Понастоящем негови картини са представени перманентно в галерията Marie de Holmsky, намираща се в сърцето на най-красивия и артистичен квартал "Сен Жермен де Пре". Както и в Eclectic Gallery, намираща се в Сохо, Лондон. Боре е и единственият български художник, който е поканен за самостоятелна изложба в Hotel de Ville de Paris, Кметството на Париж.

Но знаков в неговото развитие със своята гражданска позиция е миналогодишният му кураторски проект Art Positive - първата за Париж международна колективна изложба, представяща ХИВ позитивни художници, чиято цел е да въздейства върху чувствителността на публиката по теми като дискриминацията, стигмата и изолацията на хората с ХИВ.

"Парадоксално е, но се чувствам привилегирован да бъда ХИВ позитивен - признава Боре Иваноф. - Този вирус наистина промени живота ми толкова дълбоко и толкова положително, че всъщност не съжалявам, че живея с него. Разбира се, страдам от жестока обществена стигма, предразсъдъци, изолация, дискриминация дори тук в Париж, дори днес в XXI век. Страдам и от страничните ефекти на моята антиретровирусна терапия."

Но от другата страна на медала художникът открива почти езотеричния факт, че е станал много по-мъдър, много по-отдаден, много по-концентриран и дори много по-свободен като човек и като художник. Така че, метафизически, всичко това се дължи на същия този смъртоносен вирус.

На каква основа са стъпили стигмата, дискриминацията, основана на здравния статус, изолацията и всички онези лоши неща, с които обществото реагира спрямо ХИВ позитивните хора? Българинът е стигнал до извода, че този човешки негативизъм се дължи на погрешни възприятия и неинформираност, страх, дезинформация, медийни манипулации, предразсъдъци, степени на интелигентност, образование и културно ниво.

“Искам да кажа на своите братя и сестри по съдба:

Спрете да бъдете жертви на самостигматизацията си и се освободете от оковите на страха и изолацията! - призовава Боре Иваноф. - Всеки трябва да извърви своята част от пътя - и ХИВ позитивните, и тези от другата страна, "нормалните" здрави хора, които се осмеляват да ни съдят, обиждат и отбягват заради вируса. Длъжни сме да се срещнем, защото сме хора, а не зверове."