Ако някой си мисли, че трафикът на оръжие е лесна работа жестоко се лъже. Първо трябва да прикриеш това с физиономия „не ми пука“ и „нищо не нося“… Две години го бях репетирал това с мама. Ходехме при нейните роднини в Югославия – по онова време имаше такава държава.

Освен роднините си мама реши да нагледа и магазините. А те едни такива – лъскави. И пълни. И то все с неща, които ги няма по нашите магазини. Като се започне от комбинезоните, мине се през ковьорчетата, изобразяващи „влюбен младеж прави серенада в езерото под прозореца на любимата, наблюдаван от брега от елен с хееей такива рога“…

Всичко това богато извезано с копринени конци. И мама хвърли око на конците. Купуваше промишлени количества, които после продаваше директно от прозореца на къщата ни в Дядо Дянко. В Дядо Дянко никой не ни питаше какво сме видели, какви галерии и музеи сме посетили.

В Габрово се пита: „Какво си донесе“… Отговорът трябваше да бъде: „Каквото не намериха митничарите“…

Мама имаше широка усмивка, красиви бели зъби и въобще не й личало, че има такъв голям син. Въобще, ако не съм бил с нея нямало даже да се досетят, че има дете, толкова добре изглеждала. Как да не им вдигнеш мерника на такива митничари после?...

Излиза, че ние, синовете, идваме на този свят, за да съсипем фигурите на майките си. Може и така да е, ама поне не трябва да се казват пред децата такива нещо. Защото като пораснем започваме съвсем съзнателно да съсипваме телата на нищо неподозиращите за целта на връзката ни с тях момичета.

Митничарите се заглеждаха в мама – и на отиване, и на връщане. А аз на отиване стисках под мищниците си долари и динари, които ма-ма бе успяла да обмени, а на връщане криех гранчета с разноцветни копринени конци за любителките на гоблените в нашия квартал. Още си спомням, че едно гранче мама продаваше за петдесет стотинки, при положение, че хлябът струваше петнадесет стотинки.

Аз дори не подозирах, че мама ме е родила, за да бъда „муле“ и да пренасям разни нелегални стоки, които дефицитът в родния ми квартал засмукваше като внезапно отпушен сифон на мивка. Аз гледах митничарите в очите, а те отместваха погледите си от мен и се опитваха да проникнат изучаващо в очите на мама. Ама те не знаят колко са и сини очите и как може човек да се удави в тях.

Татко беше жив пример и често ходеше да черпи приятелите си, задето са го измъкнали за няколко часа от тези сини езера на мама. Влизал в кръчмата, поръчвал на всички по едно и казвал: „Ако не сте вие няма измъкване от очите й“… Само аз не съм се давил в тях.

Дори не проверяваха куфарите ни митничарите, в които бяха надиплени кувертюри за легла, спално бельо, заготовка за гоблени… На отиване тези същите куфари се пълнеха със сервизи за хранене и пиене.

Значи и в Югославия е имало дефицити някакви. Някои от сервизите отиваха за армагани на роднини, които мама не бе виждала два-десет и пет години. Но мускалчетата с есенция от роза, пирографирани машинно бяха изцяло за продаване. Бяха едни такива кръгли с капаче като минаре на джамия, което са развива и вътре се слагаше мускалчето. То също беше с капаче, вадеше се капачето и с неговото найлонова удължение се мацваше жената зад ухото. Умираха си тогава в Югославия за такива неща.

Толкова щръклееха сръбкините по тия есенции, колкото на Дядо Дянко щръклееха за копринените разноцветни конци за бродиране от родината на мама, която всички наричаха „Иванка Сръбкинята“…

Добре че дядо никога не чу как викат на дъщеря му, която е извел от Сърбия с всичките и братя и сестри, защото там са му викали Андон Бугарина…

И само като си помислиш, че от цялата тази емиграция печелеше само черния пазар и задоволяване на дефицита на двете страни. От една страна ти викат „Бугарина“, а като дойдеш в България ти викат „Сърбина“…

И всичко това се постига с една тясна разорана ивица гранична бразда. Която от време на време вместо с картофи са я засявали с мини. Но като стана въпрос за мините…

Аз вече бях овладял до съвършенство пренасянето на различни видове стоки, че бях готов да пренасям и оръжие. За лични цели, не за друго. И чичо Новица от Ниш ми подари „пищоль“… Истински. Съвсем истински.

Липсваше му барабана, ударникът му липсваше, спусъкът висеше и се полюшваше като на дърт коч… Не-що такова, ама беше истински. Пистолет. Барабанлия… И аз го пренесох в България.

Като съзнателно позволих на митничарите да потънат в очите на мама без да я ревнувам. Въпреки че бях готов да извадя пистолета и ако можеше да стреля, да ги разстрелям…

От Фейсбук