Гледам, в Триполи са започнали да слагат скоби на колите, паркирали неправилно. Колкото и да не е за вярване, тази снимка е правена онзи ден в центъра на либийската столица. Явно пътят от джамахирия към нормална държава преминава и през прангите.

Една от многото куриозни истории, които съм имал в Либия, бе свързана именно с паркиране. През времето, което прекарвах в Триполи заради СПИН процеса срещу българските медицински сестри, обикновено ползвах за шофьор един много отракан симпатяга на име Фози. Макар да беше млад, той чудесно познаваше потайностите на Триполи с всичките му реквизити на беззаконието. Докато се возехме насам-натам из града, понякога съвсем безцелно, Фози току отбиваше рязко в някой сокак, само за да ми демонстрира колко много не знам за родното му място. И така, благодарение на него, узнах къде се продава най-добрия хашиш, кой прави най-качествената самоделна боха (местната пърцуца), по колко вървят нигерийските проститутки... Фози ми показа и "белото", и "тъмната страна", както биха се изразили рапърите. Страшен агент!

Но в този град, който иначе претендираше за благоприличие всеки най-безогледно и без капка свян спираше там, където му хрумне. Случваше се далечни братовчеди, видели се случайно на улицата след много време, да блокират движението на някое кръстовище, само за да си поднесат всички любезности, прегръдки и целувки, докато не спират да се разпитват за здравето - своето и това на всички останали членове на многолюдната рода. Либия е едно от местата, където най-често съм се сещал за оная приказка: Спрял като арабин в пустиня. Там като че ли всеки можеше да паркира или просто да зареже колата си, където му хрумне.

Една вечер съм викнал Фози да ме вземе от хотел "Кебир" в центъра на Триполи и да ме закара някъде, вече не помня къде. Излизам на централния вход и го виждам в лют спор с някакъв униформен служител. "Шурта мурур" - така викаха в Либия на пътната полиция. Та този катаджия, дето се заяжда с Фози, му е взел документите, задето е спрял пред хотела. Фози му се моли да прояви човещина и да го пусне. Онзи обаче - непреклонен. Обстановката явно е напрегната, виждам как с два паяка вдигат други автомобили, спрели пред хотела. Полицейската кола е препречила пътя, светлините пуснати. Странна работа. Оказа се, че синът на Кадафи - Сейф ал Ислам - ще идва в хотела за някаква среща и затова е всичката тая олелия.

Отивам и аз при катаджията да се застъпя за Фози. Ето на, чужденец съм, поръчал съм такси, не е виновно момчето, дошло е на адреса...

Онзи ме отсвири най-грубиянски: Проблем ли имаш? Викам, да, закъснявам, а шофьорът ми трябва. Намери си друг, срязва ме катаджията, този не е изряден.

Накрая Фози ме дърпа да си ходим и в движение пуска през зъби една тиха, но доста сочна препратка за сестрата (там не намесват майката) на униформения. Документите му все пак са останали в катаджията.

И какво правим сега, мой човек, питам го загрижен.

Вече сме се отдалечили достатъчно и той вади нещо от джоба.

Ключовете за полицейската кола! Е, как е възможно?!

Стърчали леко от джоба на ченгето и докато аз съм се разправял с него, Фози леко ги дръпнал. Онзи не усетил нищо и нашият ги свил най-брутално.

Я, мажнун - викам му - ти си луд човек, бе! Той ми се хили лукаво насреща.

Хвърля ключовете в един храсталак, качваме се на неговата кола и отпрашваме. Аз още недоумявам в какво съм се забъркал.

Пита ме дали бързам, за да сме гледали малко шоу. Какво шоу, пуля се аз.

Скоро ми се изясни. Почнахме да кръжим край хотела и отдалеч да наблюдаваме събитията пред входа.

Катаджията трябваше да отмести колата си, защото кортежът на Сейф ал Ислам наближава, но той не може да си намери ключовете. Пипа се навсякъде, обръща си джобовете, гъзурчи се, заничайки под седалките на колата. Фози се смее с глас и от време навреме натиска клаксона. Минаваме за пореден път по булеварда пред хотела и виждаме как в истерия товарят полицейската кола на паяка, барабар със светещите й лампи.

Фози леко намалява и докато се разминаваме, отваря прозореца и се провиква: Проблем ли има? И дава мръсна газ.

Така, викам, повеселихме се, а сега какво смяташ да правиш.

Иншаалах, ще се оправим, казва Фози и ме гледа заговорнически.

Интересно, защо той говори в множествено число, замислям се аз.

Закара ме да си свърша работата, а после се видяхме пак.

Вика ми, ще дойдеш ли с мен в идарата. Каква идара бе, човек. Дирекцията, вика, на "Шурта мурур".

А, браво, сопвам се нервно аз, значи отиваме в Централно управление да се предадем за кражба на полицейска кола?

Ти си ми свидетел, вика Фози.

Свидетел на кражбата, отвръщам му притеснено аз, по нашия край му викат съучастник.

Отидохме все пак по нощите в управлението. На мен, от една страна, леко ми стяга под лъжичката, но пък ми е изключително интересно как ще се разреши този казус.

И той се разреши по възможно най-либийския начин. Фози беше намерил един братовчед, който пък имал братовчед, дето работи в тамошния КАТ и даже познавал потърпевшия, така гламаво загубил ключовете от служебната си кола.

Посредникът на Фози казал на посредника на катаджията, че ключовете може и да се намерят, но е хубаво и книжката на момчето да се върне без много разправии. И всичко да приключи тихо и кротко по най-добрия начин за двете потърпевши страни. Хора сме все пак, братовчеди, под едно слънце живеем. (Още тогава разбрах, че и по нашия държавен казус с медицинските сестри, затворени по СПИН процеса, няма как да се разберем без да пратим посредници. Но това е друга тема)

Двамата братовчеди - посредници се срещнаха на фонтана на газелата, недалеч от хотел "Кебир" в полунощ. Единият носеше книжката на Фози, другият - ключовете от полицейската кола, които преди това ние изровихме от храстите, където бяха хвърлени.

И така всичко завърши по живо - по здраво. По човешки. По либийски.

А сега, какво - скоби?! Интересно ми е как би постъпил Фози в тази нечовешка ситуация.