Двама човека можеха да държат жив въглен в ръка. Докато изгасне. Свако Кольо от село Трънско Одоровци в Сърбия… И баба ми Роса, която бе майка на жена му, която пък бе сестра на майка ми и същевременно моя леля.

Не можех да се оправя с роднинските връзки и все още се чудя как едно и също лице може да бъде дъщеря на баба, сестра на мама, съпруга на свако и майка на кака Райна и батко Станко. След дълго оплитане въобще не исках да си изяснявам какво са точно кака и батко, като същевременно бяха внуци на баба като мен, дъщеря и син на леля и свако…

И накрая се отказах да си изяснявам роднинските връзки, което доведе нещата до там, че аз никога не се научих да държа жив въглен в ръката си до момента, в който той изгасне. Защото ако човек не може да си изясни роднинските взаимоотношения в рода той вече е загубил родовите корени. И постепенно забравя думите.

Ако никога не съм се опитвал да си изясня взаимоотношенията щях да зная чуждите думи в българския език, но никога истинския български език. Гледал съм им ръцете на баба и свако, чудел съм се кое кара въгленът да не им гори ръцете и като се опарят да се хващат за ушите, за да премине опареното, докато един ден баба не ми каза, че ръцете им са слинести. Имат слинове по ръцете. Така, както волът Средан има слин на врата си там, където хомота се е търкал най-дълго време.

Даже не било мазол, а слин. Защото мазол можело, според свако, да получиш от държане на химикалка… Аз много завиждах на кака и батко, че имат такъв баща с такова отношение към образователната система. За него хората се деляха на два вида – такива, дето могат да държат жив въглен в ръка. И такива, от които нищо не можеше да излезе. Толкова дебела бе кожата в дланите му, че ако се опиташе да хване молив нямаше да успее да си свие пръстите, че да може да пише с него. Пък и за какво му е да държи молив, като той нали е изгорял въглен…

Идваше пощаджийката и караше баба да се подпише за земеделската си пенсия от двадесет и седем лева. Двадесет и седем лева за тоновете слънце, минало през главата ти, за ражданията по синорите, за кръстците и ръкойките…

Баба си знаеше буквичката, но трябваше да й държа ръката, за да я изпише. Това й бе подписът. Свако Кольо се подписваше с палец, въпреки че, като се замисля сега, върху слина едва ли бе останал някакъв пръстов отпечатък. По такива ръце можеш да гадаеш миналото. Можеш да четеш само това, което се е случило досега, а бъдещето…

Бъдещето винаги е толкова кратко и мимолетно, колкото да изгасне един въглен в ръката ти. И за какво трябваше да се слага моливът в ръцете им, като и без това трябваше да им се държи ръката, за да се подпишат.

На тези хора им дай живи въглени – защото те могат само с въглен, с жив въглен могат само да се подписват. Веднъж един редактор се опита да ме накара да заменя думата „слин“ в едно мое стихотворение, за да го публикува. Дори не търсих друга дума.

Защото няма друга дума, която може да покаже какво е минало през ръцете на някого.

Защото „слин“ се получава само от работа.

Пък и да махна такава дума е равносилно на това, да подкопая темелите на моя език. Нали целят български език се крепи на няколко думи.

На тези няколко думи, върху които си иззидал собствения си стил и език. Защото, ако махна „слин“ от моя език, къде ще гася после думите…

Те ще заприличат на сърцевината на молива – ще оставят черна диря, но няма да има и следа от огън.

От Фейсбук