Те са глутница от кучета. Седем на брой.

Крайморската алея на Варна. Морето е за гларусите, сушата е за тях. По някое време гларусите излитат с писък от водата. В един хор са, репетирали са дълго и сливат писъка в един. Кучетата не разбират езика им, повдигат опашки и душат въздуха. Този крясък на гларусите вещае жертва. Този писък е предвестник на кръв. Този писък идва по-бързо от миризмата на кръв. Гларусите крещят като един и обикалят в кръг.

И се спускат после, и после се вижда боричкане във водата. И после безжизнен гларус на повърхността – не иска да потъне. Вчера беше тука. Излязъл от „Албатросът“ на Бодлер.

„Поетът е събрат на принца на ятата,

сред бурята се носи, стрела не го лови.

Но долу, заточен сред гмежа на тълпата,

крилата исполински му пречат да върви“…

Едното крило му се влачеше. Приличаше на галера с ред гребла от едната страна. И се върти в кръг. Обикаляше кофите за боклук, но котките го гонеха. Сигурно се е върнал в морето днес. Но „Морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега“, както казваше Христо Фотев. И е решил да отиде при живите. Но вече е миришел на суша, а гларусите не обичат миризмата на суша. Разбягват се с крясък, после се спускат… Те не убиват. Те давят.

Спускат се връз него и го повличат към дъното. Той не може да излети – клюнове и нокти са го сграбчили и го влекат надолу. Сигурно се е съпротивлявал, викал е за помощ на своя гларусов език. Поел е вода, но не достатъчно, за да потъне. Изплува и крилото не го боли вече. Но и не може да го ползва. Мъртъв е. И не мирише на кръв, ухае на смърт. Кучетата гледат от брега. Седем на брой. Опитват се да прогонят най-дребното, то поляга, свива се, присяда на опашката си. И тръгва след глутницата.

Под една кофа за боклук се е свряло коте. Може да е същото, което вчера е прогонило гларуса към смъртта. Кучетата са настървени. Най-настървено е „Подвий опашка“…

То иска да се хареса, да покаже, че без него не могат. Защото на кого ще си изкарват после злобата, на кого ще си точат зъбите. То е готово на всичко, само да е с тях. Дори е готово на жестокост. И хваща котето с квичаща паст така, както него преди малко го хапеха от глутницата. И друго го захапва за другото краче, трето за главата…

Сигурно това е котешкия Христос – разпънато е на кръст и безжизнено. Рана в устата на псетата. Те вече не са кучета, те са псета. Минават общински служители – те глобяват стопаните на питомните кучета за намордници. Проверяват така, както се проверява за неносене на маски. Само безстопанствените кучета не ги проверяват. И никой не ги спира за намордник. Защото намордник се слага само на дресирано куче. Или човек... И не се застъпват за котето.

Никой не се застъпва за котето. То е толкова мъртво в устите на кучетата, колкото гларусът е мъртъв в прегръдките на морето. Водачът на кучетата захапва мъртвата рана и я понася към плажа. Плажът е пуст. Зима е… И на брега поставя котето. Но не да го съживи. Защото „Морето само живите обича“…

Поднася трупчето показно, ритуално го поднася - птиците да видят… Гларусите се извиват над него и изпращат до облаците душите на гларуса, когото убиха. И на котето, което им поднесоха.

*От фейсбук