Кога тази земя става романтична част от българската историческа съдба 

Когато говорим за Северна Македония в днешно време, в общественото съзнание изпъкват най-вече споровете за общото ни историческо минало, които се разиграват предимно между политиците на България и Северна Македония.

Въпреки че както ние, така и югозападната ни съседка имаме нови правителства, което много наблюдатели възприемат като предпоставка за нормализиране на отношенията между двете страни заради подновения диалог, не са малко и тези, според които такъв напредък би бил проформа, ако не бъдат изчистени различията в интерпретациите спрямо историята. Всъщност само европейското бъдеще на Северна Македония е начинът да се превъзмогнат историческите натрупвания, които са породени от стремежа на балканските нации за самоутвърждаване.

Трудно може да се очаква качествен прочит на историческите факти, особено когато става въпрос за многопластовото им натрупване през вековете, каквото има на Балканския полуостров. Само допреди 40 години на Балканите е имало 4 държави - България, Югославия, Албания и Гърция, а днес това число е набъбнало, защото разпадът на Югославия води до установяването на 7 нови държави -

Сърбия, Македония, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово.

Макар и България първа да признава независимостта ѝ под името “Република Македония”, употребата на думата Македония среща съпротива от Гърция, според която използването на това име може да е предпоставка за бъдещи териториални претенции.

Заради този спор ООН и ЕС признават държавата, използвайки наименованието “Бивша югославска република Македония”.

Това остава до подписването на Преспанското споразумение между двете страни през 2018 г., с което се слага край на сагата за името на бившата югославска република. С него страната се преименува на Република Северна Македония, а Гърция подкрепя членството ѝ в НАТО и ЕС. Остава малка стъпка до пълното приемане на Северна Македония в Европейския съюз.

Според историци днешните проблеми на тема Македония са от дневния ред на XIX век, и то от втората му половина. И са част от по-широкия процес на утвърждаването на младите балкански държави при разпадането на Османската империя. А географската област Македония се намира точно между двете най-силни държави на Балканите по време на Средновековието - България и Сърбия.

Но откъде тръгва името й и как тя става романтичната част от българската историческа съдба?

Няма точен отговор за утвърждаването на името през Средновековието, но се предполага, че се дължи най-вероятно на преселването на войници от гръко-римската област Македония в Източна Тракия, които носят името на областта.

През 681 г. на Балканите се установяват две български държави - Аспарухова България, разположена над Стара планина, по Дунав и Северното Черноморие, и Куберова България - на полето на Прилеп, Битоля и Лерин. Това е отбелязано още от кан Тервел в най-ранния надпис под Мадарския конник, на който пише “....моите чичовци в Солунско”. И на практика през IX в. двете ранни български държави се сливат.

Македония започва да

става българска, когато

българите завладяват

Софийското поле

- географския център на Балканите. Тогава кан Пресиян налага българската власт в днешната географска област Македония. През IX и X в. тя е под българска власт и там протичат същите процеси на консолидация на средновековната нация, каквито протичат и на другите територии, които се основават на християнството, на общия език и на общия владетел. След като Софийското поле е завладяно през 809-а и следващите години е усвоено, българите се разпростират по течението на Струма, Места и Вардар.

От своя страна сръбската средновековна нация се консолидира около областта Рашка, която се използва интензивно в сръбските извори като синоним на Сърбия. Рашка първоначално е разположена по горното течение на реките Ибър, Лим и Дрин, западно от планината Копаоник, а по-нататък се разпростира от средиземноморското крайбрежие, като дори прави неуспешен опит да превземе Дубровник.

Според историците първите опити за

сръбскo разширение към

Македония почват при

първите представители

на династията Неманичи,

но стават осезаеми при управлението на крал Стефан Милутин през XIII в., чиито мощи се намират в църквата “Св. Неделя” в София.

Подобно на България няколко века по-рано, на Балканския полуостров има две Сърбии. Неговият брат - Стефан Драгутин, управлява северните части, а Милутин - южните части. Те предприемат първия поход в Косово и Метохия и Северна Македония, и това може да се смята за началото на сръбската експанзия в географската област Македония.

Любопитен факт е, че през това време Сърбия не търпи татарски нашествия, за разлика от Второто българско царство, което е в много тежка криза. Освен това на престола се изкачват представители на болярски групировки. Междувременно се очертават Видинското княжество на княз Шишман, Подбалканската област на братята Смилец, Радослав и Войсил. България почва да се фрагментира, без да може да се противопостави на сръбското разширение. България владее Дунав и Северното Черноморие, а там свършва една част от пътя на народите, които идват от Централна Азия. Тоест ако те не завият на юг и не минат през Иран и Ирак, попадат през Долен Дунав на Северното Черноморие.

Първите нашествия почват от унгарците още при управлението на цар Симеон, които се отразяват тежко на българските земи. Все пак българите ги разгромяват с големи усилия и унгарците са принудени да заобиколят Карпатите и да се заселят в Панония. А през XI в., когато България е под византийско владичество, идва Второто велико преселение, което е белязано от три последователни тюркски вълни - на печенезите, огузите и куманите. През това време центърът на сръбската държава се мести от Рашка в днешна Черна гора и се оформя т.нар. Дукленска хегемония.

Възстановяването на България и Сърбия е част от процеса на разпадането на Византийската империя през XII в. Малко преди въстанието на Асен и Петър в Търново срещу византийската власт избухва движението на сръбските Неманичи, които водят до въстановяване на Сърбия.

Асенова България

и Неманичка Сърбия

възникват

почти едновремено,

но има специфики в българското и сръбското развитие. Например сръбските владетели до един с изключение на Стефан Душан са канонизирани за светци. Те имат жития, които се превръщат във важен извор за Сръбското средновековие. В България тази традиция липсва, защото се следва византийската практика, където владетелят не се канонизира за светец и няма сакрални функции.

След смъртта на Душан идва неговият син - Стефан Урош V, който не успява да спре процесите на разпад. Съпругата на Душан и майка на Урош - Елена Българска, след смъртта на съпруга си се оттегля в Сяр и там формира едно от първите княжества, което по-късно е завладяно от Иван Углеша. Елена е сестра на цар Иван Александър и е живата връзка между Стефан Душан и българския цар. Според проф. Христо Матанов като сръбска царица Елена всяка година ходи до Търново, но не се забелязват подчертано пробългарски тенденции в нейната дейност.

Преминавайки вече през втората половина на XIX в., съперничеството между нововъзникващите държави на фона на разпада на Османската империя добиват нов геополитически характер. Близостта ни до Цариград и до основните жизнени центрове на империята обяснява и по-късното ни освобождение. А през това време страните от периферията, каквито са Сърбия, Гърция, Влашко и Молдова, много по-рано стават автономни. Настъпващите обществени промени на европейския континент, свързани с раждането на национализма, патриотизма и различни политически доктрини, не подминават страните от Балканите, които постепенно се отделят от Османската империя и се утвърждават като самостоятелни държавни субекти.

Въпреки това според историците за основните фигури на Българското възраждане е нямало съмнение, че Македония е част от България. Така например в организацията на Първата и Втората българска легия, както и в много български чети има десетки българи от Македония.

Съединението на България с Източна Румелия обаче белязва нов етап в сблъсъка на балканските народи, тъй като изменя съотношението на силите и поставя под въпрос плановете на Сърбия за хегемония. И става повод за Сръбско-българската война през 1885 г.

Вече след Балканските войни областта е поделена между България, Сърбия и Гърция - съответно на Пиринска, Вардарска и Егейска Македония.